НАРЕДБА ЗА ТРУДОВИТЕ И ОСИГУРИТЕЛНИТЕ ОТНОШЕНИЯ НА БЪЛГАРСКИТЕ ГРАЖДАНИ, ИЗПРАТЕНИ НА РАБОТА В ЧУЖБИНА ОТ БЪЛГАРСКИ РАБОТОДАТЕЛИ
Приета с ПМС № 162 от 18.08.1992 г.
Обн. ДВ. бр.70 от 28 Август 1992г., изм. ДВ. бр.25 от 29 Март 1993г., изм. ДВ. бр.85 от 5 Октомври 1993г., изм. ДВ. бр.100 от 6 Декември 1994г., изм. ДВ. бр.154 от 28 Декември 1998г., изм. ДВ. бр.21 от 17 Март 2000г., изм. ДВ. бр.52 от 27 Юни 2006г.
In order to view this page you need Adobe Flash Player 9 (or higher) equivalent support!
Чл. 2. (1) Размерът на спестяванията се договаря между българския гражданин, който постъпва на работа в чужбина, и съответния български работодател.
(2) Работодателите са длъжни да превеждат спестяванията на българските граждани, които работят в чужбина, в Република България не по-късно от три месеца след начисляването на трудовото им възнаграждение за съответния месец. При неспазване на този срок работодателят заплаща лихви в размер на установените за валутните спестявания в страната от Българската народна банка.
(3) Българските граждани, които постъпват на работа в чужбина чрез посреднически договор, могат да договорят с посредника реда за извършване на преводите на своите спестявания в Република България.
Раздел II.
Трудови правоотношения на българските граждани, изпратени на работа в чужбина от български работодатели
Чл. 6. (1) Кандидатите за работа в чужбина сключват трудов договор с българския работодател, но няма пречка трудовите правоотношения да възникнат и на други основания, предвидени в Кодекса на труда.
(2) При сключване на трудовите правоотношения се определят страната, срокът, характерът на работата, трудовото възнаграждение, начинът на заплащането му, осигурителният доход, както и други права и задължения, които не противоречат на разпоредбите на Кодекса на труда, други закони и международни договори, по които страна е Република България.
(3) Изменението или прекратяването на споразумението с чуждата страна, предсрочното завършване на определената работа или обекта и нарушаването на условията, предвидени в сключеното трудово правоотношение, са основание то да бъде изменено или прекратено.
Чл. 8. (1) Утвърждава се начална месечна валутна заплата, получавана в чужбина, която да служи при колективното договаряне на работната заплата, в размер 250 щатски долара. Когато задграничната заплата се договаря само в левове, утвърждава се за начална база минималната месечна работна заплата, установена в Република България, увеличена с коефициент 2.
(2) По договореност между страните по трудовото правоотношение част от заплатата може да се изплаща в местна валута, а останалата част се превежда в Република България за спестяване в конвертируема валута или в български левове, по съответните банкови курсове.
(3) При договаряне на началната валутна месечна заплата, получавана в чужбина, с оглед диференцирането й се вземат предвид страната, професията, длъжността, изискващото се образование, условията на работа и др.
(4) Договарянето на валутната заплата, получавана в чужбина, е неразделна част от колективния трудов договор или от споразумение по работната заплата в изпращащата организация и се извършва в съответствие с Наредбата за договаряне на работната заплата - приложение № 1 към Постановление № 129 на Министерския съвет от 1991 г. (ДВ, бр. 55 от 1991 г.).
Чл. 9. (1) Определят се минимални размери на допълнителни трудови възнаграждения, които са задължителни при договарянето:
1. на работещите непосредствено на обекти при утежнени условия - пустинни, подземни, подводни, отдалечени над 50 км от населено място и други вредни или опасни условия на труд, се заплаща допълнително възнаграждение в размер най-малко 10 на сто от определената им основна месечна заплата;
2. на работещите в Република Коми и Крайния север на Руската федерация се заплащат допълнителни възнаграждения - районен коефициент и северни надбавки в размер най-малко 10 на сто от определената им основна месечна заплата.
(2) Допълнителните възнаграждения по т. 1 и 2 на предходната алинея не могат да се получават заедно.
(3) На работещите в чужбина по реда на тази наредба не се заплаща допълнително възнаграждение за продължителна работа.
Чл. 10. Колективното договаряне на работната заплата се извършва:
1. на браншово (отраслово) равнище - между браншовите (отрасловите) организации на синдикатите и работодателите. При отсъствие на легитимен представител на работодателите страна по договора е съответният държавен орган;
2. на равнище изпращаща организация по искане на една от страните - между ръководителя (работодателя) и работниците, представлявани от синдикалните им организации. От страна на работниците участват и членове на синдикатите, работещи по трудови правоотношения в съответните държави. При невъзможност за лично участие в преговорите се взема писмено становище на работещите синдикални членове в съответните държави по проекта за колективен трудов договор (споразумение).
Чл. 11. Пътните разходи на българските граждани, изпратени на работа в чужбина, се заплащат от работодателя при пътуване във връзка със:
1. заминаване на работа в чужбина;
2. окончателно завръщане в страната след изтичане срока на трудовото правоотношение;
3. ползване на платен годишен отпуск в Република България на две години веднъж или ежегодно, ако това е предвидено в сключеното трудово правоотношение;
4. ползване в Република България на отпуск поради временна нетрудоспособност, продължила повече от 30 дни, бременност, раждане, осиновяване;
5. погребение на съпруг (съпруга), дете, родител, брат или сестра.
Чл. 16. (1) Българските граждани, изпратени на работа в чужбина по реда на този раздел, имат право на редовен платен годишен отпуск в размер на предвидените дни за съответната страна в Наредбата за служителите, които работят в дипломатическите и другите представителства на Република България в чужбина (необнародвана).
(2) Към отпуска, полагащ се по предходната алинея, работниците и служителите на обектите в ОНД - Република Коми, Крайния север, пустинните райони и Курската магнитна аномалия, получават допълнителен платен годишен отпуск от 6 до 12 работни дни.
(3) Платеният годишен отпуск, който се ползва в Република България, се удължава с дните, необходими за пътуване, които не могат да бъдат повече от два дни за отиване и два дни за връщане. За отдалечени страни и райони, до които пътуването се извършва предимно с влак, може да се признаят и повече от четири дни, но не повече от необходимото време за пътуване по най-краткия маршрут.
(4) Редовният платен годишен отпуск за времето на работа в чужбина се заплаща във валута, каквато е получавана през този период. При ползване на отпуск се получава и определената левова заплата (ако има такава) в Република България.
Раздел III.
Специфични разпоредби за българските граждани, постъпили на работа в чужбина чрез договор за посредничество с български работодатели (Отм. - ДВ, бр. 52 от 2006 г., в сила от 27.06.2006 г.)
Раздел IV.
Обществено осигуряване и осигуряване за безработица (Отм. - ДВ, бр. 21 от 2000 г., в сила от 01.01.2000 г.)
§ 1. По смисъла на тази наредба:
1. "работодател" е всяко физическо лице, юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно и икономически обособено образувание, което самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение;
2. "членове на семейството" са съпругата (съпругът), непълнолетните деца и пълнолетните деца, ако са учащи се. Семейните деца не се считат за членове на семейството.
§ 2. Неуредените с тази наредба въпроси се решават по българското трудово, осигурително и гражданско законодателство.
§ 3. (Отм., предишен § 4 - ДВ, бр. 25 от 1993 г.) Указания по прилагането на наредбата дава министърът на труда и социалните грижи.
Преходни и Заключителни разпоредби
КЪМ ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 144 ОТ 15 ЮНИ 2006 Г. ЗА ИЗМЕНЕНИЕ И ДОПЪЛНЕНИЕ НА НАРЕДБАТА ЗА УСЛОВИЯТА И РЕДА ЗА ИЗВЪРШВАНЕ НА ПОСРЕДНИЧЕСКА ДЕЙНОСТ ПО НАЕМАНЕ НА РАБОТА, ПРИЕТА С ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 107 НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ ОТ 2003 Г.
(ОБН. - ДВ, БР. 52 ОТ 2006 Г., В СИЛА ОТ 27.06.2006 Г.)
§ 36. Постановлението влиза в сила от деня на обнародването му в "
Държавен вестник" с изключение на
чл. 3 и
чл. 8, ал. 3, които влизат в сила от датата на влизане в сила на Договора за присъединяване на Република България към Европейския съюз,
чл. 8, ал. 1, т. 1 и 2, които влизат в сила от 1 октомври 2006 г., и
§ 7, т. 2, която влиза в сила от 1 март 2007 г.
