И преди изменението на ГПК не се прилагаше чл. 47, ал. 6 ГПК в заповедното производство, в повечето съдилища. Противното би било абсурдно и биха се поставили в неравопоставено положение страните. Не само кредиторът би бил в неблагоприятно положение, тъй като ако се назначаваха особени представители, единствената им дейност би била да направят възражение. А то винаги би било немотивирано, т. е. без да познава дали длъжникът е носител на съответното задължение. Следва исково производство, разноски, изтекли мораторни лихви - да не забравяме и кой ще заплати разноските за особения представител. И представлява ли защита излагане на бланкетно възражение, без да се познават фактите. Само на твърдения на кредитора без да е наясно становището на длъжника. Но както и да е - това е минало.
Тук могат обаче да се поставят много въпроси по заповедното производство, което според мен не е достатъчно прецизирано и създава огромни проблеми, особено при предявяването на установителния иск по чл. 422 ГПК. Никой не се е замислял за тези особености и спецификата на това производство. Но тук не е темата за обсъждане на този проблем.
По втория поставен въпрос - поради изложените по-горе съображения не считам, че новата редакция е противоконституционна. А и в мотивите на Решението на КС никаде не се прави релация между противоконституционността и неназначаването на особен представител.
Заглавието на чл. 47 е “Връчване чрез залепване на уведомление”. Той има осем алинеи. Основен анализ се налага на първата от тях, чието съдържание трябва да бъде възпроизведено дословно. Останалите пет, като изключим ал. 7 и ал. 8, уреждат последиците от залепване на уведомлението.
Член 47, ал. 1. Когато ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, връчителят залепва уведомление на вратата или пощенската кутия, а когато не е осигурен достъп - на входната врата или на видно място около нея. Когато има достъп до пощенската кутия, връчителят пуска уведомление и в нея; ... ал. 7. Разпоредбите на ал. 1 - 5 се прилагат съответно за връчването на съобщение за подпомагащата страна; ал. 8. Разпоредбите на ал. 1 и 2 се прилагат за връчването на съобщения за свидетел, вещо лице и неучастващото в делото лице, като съобщението се оставя в пощенската кутия, а ако няма достъп – чрез залепване на съобщение.
Тук се налага пояснение. Да се връчат книжата значи да се даде възможност на страната in solidum да ги получи. Друго е съдържанието на понятието съобщение – чрез него се уведомява адресатът, че са извършени действия на съда или противната страна, без да се доставя фактическото държане на относимите към спора книжа. Но да се залепи, а не връчи уведомлението, значи да се фингира (като че ли са връчени).
Тъкмо тук се поставя въпросът, нарушава ли се равенството на страните и правото на защита на ответника да участва в процеса.
Член 47, ал. 1 има за цел да реши трудностите при първоначално връчване на исковата молба и приложенията към нея. От съдържанието му се вижда, че връчването чрез залепване на съобщение е особен способ да се противостои на възможността ответници, които поради служебна заетост или недобросъвестност целят да отложат началото на процеса. Никой не би се наел да твърди, че проблемът не съществува и той не засяга интересите на другата страна. Той прераства в безизходица за ищеца при условие, че ответникът има постоянен или настоящ адрес – тогава призоваване чрез “Държавен вестник” не може да се осъществи според чл. 48, ал. 1.
Очевидно не е достатъчно да се каже, че равенството е вътрешно присъща част на правото. Налага се да се отчете неговото конкретно проявление в гражданския процес. Феодалното право и процес са приемали, че хората са различни и следователно имат различни права. Съвременното право се гради на презумпцията за равенство на хората пред държавата и законите. Но макар и равноправни, хората се различават помежду си. Правото трябва да отчита тези различия – например, то се отнася различно към почтения и нарушителя, трудилият се по-продължително трябва да получи по-висока пенсия и пр. Отнасянето на хората като към равни има предели. Оттук следва техническият смисъл на равенството. Доведено до логическата си крайност, ако случаите са различни, то ще доведе до нееднакви резултати.
Тъкмо тази разлика е отчетена в оспорената разпоредба, защото процесуалното положение на ищеца и ответника се различава съществено. Ищецът в преобладаващия брой случаи е заинтересован по-бързо да реализира претенцията си. Напротив, не винаги ответникът съдейства за бързото приключване на спора - “никой не иска да го съдят”.
Заглавието на чл. 43, ал. 2, е “Начин на връчване”. Последното изречение на ал. 2 предвижда съдът да разпореди връчването да се извърши чрез залепване на уведомление. Прилагането на този начин е свързано с предвидения в чл. 47 ред и не е в противоречие с принципа за равенството на страните в процеса, тъй като не се отнася само за ответника по делото. Тази възможност е предвидена и за ищеца, и за подпомагащата страна, по отношение на всяка от страните, когато връчването се извършва чрез упълномощен по делото адвокат, както и за допълнително встъпилите и привлечени страни, свидетели, вещи лица и трети неучастващи в делото лица - чл. 47, ал. 7 и 8. От изложеното се налага изводът, че връчването при условията на чл. 43, ал. 2 изр. последно и чл. 47 е въведено като способ за осигуряване на развитието на съдебния процес при невъзможност книжата да бъдат връчени по реда на чл. 45 и чл. 46 и под контрола на съда, т.е. не е налице твърдяната в искането противоконституционност.
Връчване на адвокат – оспорен е чл. 51, ал. 2 в частта “връчителят залепва уведомление по чл. 47, ал. 1. Второ уведомление не се залепва”.
Адвокатът е представител на страните по пълномощие в рамките на определената му представителна власт. Наред с това по силата на закона той не може да откаже получаването на съобщението, освен след оттегляне или отказ от пълномощие. Доколкото е налице първата предпоставка (пълномощник по договаряне или по закон) и в адвокатската кантора не може да бъде намерено лице, което да получи съобщението, връчителят залепва уведомление по чл. 47, ал. 1.
Тук не става дума за първоначално връчване на ответник, защото дотогава се предполага, че няма упълномощаване. Следователно разпоредбата се отнася до страните по делото, които са наели адвокати. От тази гледна точка разпоредбата не прави разлика между адвокат на ищеца и адвокат на ответника. Затова проблемът с нарушаването на равенството в твърденият от омбудсмана смисъл не се поставя.
Разпоредбата на чл. 50, ал. 4 е в смисъл когато връчителят не намери достъп до канцеларията на търговеца или юридическото лице или не намери някой, който е съгласен да получи съобщението, той залепва уведомление по чл. 47, ал. 1. Второ уведомление не се залепва. Връчването чрез залепване на съобщение се припокрива с хипотезата на чл. 47, ал. 1, която, както се каза, не е противоконституционна.