Прилагам тук копие от жалбата, която написа новият ми адвокат от София относно всички нарушения по моя случай от самото начало до края и след като е прочетете само ще установите за какви нередности, измами и нарушения е ставало въпрос и по какъв измислен и нелеп начин аз съм бил обвинен, а после и осъден на две инстанции!
чрез ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД
Наказателно отделение, в.н.о.х.д.№3765 от 2014 г.
гр. Варна 9000, бул. Владислав Варненчик № 57
до ВАРНЕНСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД
Наказателно отделение, н.д.в.№445 от 2015 г.
гр. Варна 9000, пл. Независимост №2
ЖАЛБА по чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 348, ал. 1, т.т. 2 и 3 от НПК
от Данаил Димитров Лазаров с ЕГН----------------- и адр. в
гр. Варна 9010, -----------------------------
посъдим по н.д.в.№445 от 2015 г.
чрез адв. Адриан Н. Илиев (САК) с адв.№1900610910 и
съдебен адр. в гр. София 1000, ул. Ангел Кънчев №2
относно възобновяване на наказателното дело поради:
• съществени нарушения на процедурата
• наложено явно несправедливо наказание
Уважаеми г-жи и г-да АПЕЛАТИВНИ СЪДИИ,
Оспорвам в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК постановеното Решение от 12.11.2015 г. по в.н.о.х.д.
№1142 от 2015 г. на н.о. при ОС-Варна, с което е потвърдена изцяло Присъда №287 от 14.07.2015 г. по
н.о.х.д.№3765 от 2014 г. на 44-ти св. при РС-Варна и моля съгласно чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 348, ал. 1,
т.т. 2 и 3 от НПК да разпоредите възобновяване на наказателното дело, като отмените на осн. чл.
425, ал. 1 от НПК постановените съдебни актове и прекратите производството с оправдаване на
подсъдимия Данаил Лазаров, или върнете производството в по-ранен стадий – поради допуснатите
съществени нарушения на процесуалните правила и наложеното явно несправедливо наказание –
подробни аргументи за които следват по-долу.
I. Прилагане на материалния закон
1. Атакуваните съдебни актове – макар да са постановени в крещящо противоречие с
фактическите констатации и доказателствата по делото, и при допускането на редица
съществени нарушения на процесуалните правила – са постановени в съответствие с
относимия материален закон по см. на чл. 348, ал. 2 от НПК и няма да бъдат оспорвани на това
основание.
II. Допуснати съществени нарушения на процесуалните правила
2. Присъда №287 от 14.07.2015 г. по н.о.х.д.№3765 от 2014 г. на 44-ти св. при РС-Варна и
Жалба от Данаил Димитров Лазаров по чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 от НПК пред АС-Варна стр. 1 / 52
Решението от 12.11.2015 г. по в.н.о.х.д.№1142 от 2015 г. на н.о. при ОС-Варна (с което
Първоинстанционната присъда e потвърдена изцяло), са постановени при допускане на
съществени нарушения на процесуалните правила, водещи до ограничаване правата на
подсъдимия Данаил Лазаров (чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК). Пороците в тази посока могат да
бъдат условно подредени в две групи: допускане на негодни доказателства, които изобщо не
би следвало да се кредитират като такива и никой законосъобразен наказателноправен съдебен
акт не трябва да се базира на тях; и недопуснати доказателства, които въпреки тяхната
допустимост, относимост и необходимост за изясняване на обективната истина по делото, и
въпреки многократните изрични настоявания – както на подсъдимия и неговия защитник, така и
на трети незаинтересувани пряко от изхода на делото лица – не са били допуснати (нарушение
по чл. 107, ал.ал. 1 и 2 от НПК) или макар да са допуснати и събрани по надлежния ред, изобщо
не са взети предвид (нарушение по чл. 107, ал. 3 от НПК) при постановяване на оспорените
съдебни актове. Това хвърля сериозно съмнение относно усилията на разследващите органи,
прокуратурата и Съда да разкрият обективната истина (задължение по чл. 13, ал. 1 от НПК) и
да вземат своите решения след провеждането на обективно, всестранно и пълно изследване на
всички обстоятелства по делото (задължение по чл. 14, ал. 1 от НПК). Резултатът от тези пороци
(които подробно ще опишем по-долу) е постановяването на неправилни и несправедливи
съдебни актове, в грубо нарушение на процесуалните правила – което налага възобновяване на
наказателното производство.
Негодни доказателства
1) Подписите на свидетелката Р. Р., уж положени от нея в Протокола за разпит от
24.10.2013 г. пред старши разследващ полицай М. К. по Досъдебно производство
№1991 от 2013 г. на 02 РУП МВР Варна, са подправени. Налице е явно несъответствие
между почерковия маниер, който свидетелката демонстрира в многобройните подписани
от нея собственоръчни молби и жалби (в които между другото многократно и
категорично заявява невинността на подсъдимия Данаил Лазаров и остава напълно
игнорирана от съдебните органи) и почерковия маниер, с който е подписана в Протокола
за разпит от 24.10.2013 г. (стр.стр. 59-60 от преписката). Отделно от недовършения
подпис в графата за „Пострадал“, почерковият маниер с просто око се откроява като по-
примитивен и с по-ниско ниво на калиграфски автоматизъм, където обичайните букви и
сигли са заменени с несигурни, накъсани и подражателни имитации. Обстоятелството,
че свидетелката Р. въобще не е разпитана в Досъдебното производство,
респективно не е подписала Протокола за разпит от 24.10.2013 г., тя самата
потвърждава в своя Молба от 16.02.2016 г. с вх.№1612 от 09.03.2016 г. пред АС-Варна
(вж. т. 5.4.е.2 по-долу). Посоченото обстоятелство нарушава принципа на
непосредственост по чл. 18 от НПК, а така също – чл. 237, ал. 4 от НПК и следователно,
per argumentum a contrario от чл. 131 от НПК, Протокол за разпит от 24.10.2013 г. изобщо
не следва да се кредитира като годно доказателство по делото – независимо, че на база
„единството“ и „непротиворечивостта“ между именно тези показания, отразени в
посочения Протокол с показанията на други основни свидетели (В. И. и
тогавашната му приятелка Д. М.) са основният (и почти единствен) мотив за
предаването на подсъдимия Данаил Лазаров на съд.
2) Свидетелите В. И. и Д. М., разпитани по реда на чл. 223 и сл. от
НПК съответно на 14.10.2013 г. (пред Районен съдия Стоян Попов, ч.н.д.№5297 от 2013
г.) и на 25.10.2013 г. (пред Районен съдия Георги Митев по ч.н.д.№5592 от 2013 г.),
респективно – на 20.10.2013 г. (пред Районен съдия Георги Митев, ч.н.д.№5591 от 2013
г.), са разпитани без да е налице никоя от предпоставките по чл. 223, ал. 1 от НПК. Не
Жалба от Данаил Димитров Лазаров по чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 от НПК пред АС-Варна стр. 2 / 52
изглежда да е съществувала „опасност свидетелят да не може да се яви пред съда
поради тежка болест, продължително отсъствие от страната или по други
причини, които правят невъзможно явяването му в съдебно заседание“, нито е било
необходимо „да се закрепят показания на свидетел, които са от изключително
значение за разкриване на обективната истина“. Последното става очевидно предвид
обстоятелството, че свидетелката Р. Р. (със сигурност не по-малко ключов
свидетел по делото) изобщо не е разпитана по реда на чл. 223 и сл. от НПК – въпреки
напредналата й възраст и значително по-сериозните опасения за евентуалната й
бъдеща (не)възможност да свидетелства, и въпреки, че съгласно тезата на обвинението,
тя се явява жертва на едно от твърдените престъпления и негов пряк свидетел. На
следващо самостоятелно основание – абсолютно негодни са събраните от свидетелите
В. И. и Д. М. показания предвид грубото нарушение по чл. 223,
ал. 2 от НПК – тъй като нито на подсъдимия Данаил Лазаров, нито на неговата защита
(нито на другия подсъдим и неговата защита) е предоставена каквато и да било
възможност да участват в провеждането на разпита. Освен всичко друго, това е
нарушение и на чл. 6, ал. 3, б. „d“ от ЕКЗПЧОС. Тези доказателства, уж събрани по
реда на чл. 223 и сл. от НПК, четени на по-късен етап многократно в съдебните
инстанции по реда на чл. 281, ал. 1 от НПК, трябва също да отпаднат изцяло поради
нарушената процедура на събирането им – въпреки, че тяхното „единство“ и
„непротиворечивост“ е мотивирало както Първата, така и Втората инстанция да останат
„глухи и слепи“ за големия брой други доказателства (обсъдени подробно по-долу),
сочещи невинността на подсъдимия Данаил Лазаров.
3) Свидетелката Д. М. е разпитана на 24.10.2013 г. в рамките на Досъдебното
производство между 22:31 и 22:55 ч. – без да е налице каквато и да било индикация за
неотложност на процесуално-следственото действие. Нещо повече – към тази дата тя е
непълнолетна, но въпреки това старши разследващ полицай М. К. от 02 РУП ОД
МВР Варна пристъпва към разпита й, без да обсъди евентуалната необходимост от
присъствието на психолог, инспектор от ДПС или родител (чл. 140, ал. 2 от НПК). Такова
прибързано осъществяване на цитираното процесуално-следствено действие, нощем,
„насаме“, поражда основателни съмнения относно законосъобразността на разпита и
достоверността на дадените показания. Основателни съмнения повдига и
обстоятелството, че самоличността на свидетелката М. е снета само до известна
степен – като неин адрес е записан адресът на разследвания инцидент, където живеят
свидетелите В. И. и Р. Р., вместо да се посочи нейният постоянен
или настоящ адрес. Въпреки цитираните „особености“, Първата и Втората инстанция
кредитират изцяло събраните по този съмнителен начин показания като „единни“ и
„непротиворечиви“ с останалите доказателства – включително след като свидетелката
М. започва да дава коренно различни показания в съдебната фаза на
наказателното производство.
4) Свидетелят Б. П. първоначално в качеството си на „полицейски орган“ от 02
РУП ОД МВР Варна задържа и след това снема на 08.10.2013 г. показания от свидетеля
В. И. (между 10:00 и 10:30 ч.), а след това задържа и снема обяснения и от
заподозряния Г. Г.-Гатузо (между 12:20 и 12:40 ч.). Цитираните
процесуално-следствени действия са сред първите по Досъдебно производство №1852
от 2013 г., по което подсъдимите Г. Г. и Данаил Лазаров са привлечени
като наказателно отговорни лица. Независимо от това и независимо от изричната
забрана по чл. 118, ал. 2 от НПК, „полицейският орган“ П., който очевидно е
„извършвал [цитираните по-горе] действия по разследването“, се явява по същото
Жалба от Данаил Димитров Лазаров по чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 от НПК пред АС-Варна стр. 3 / 52
дело и като свидетел – най-напред в Досъдебното производство (на 25.10.2013 г. пред
старши разследващ полицай М. К. от същото 02 РУП ОД МВР Варна), а след
това и в Първоинстанционното производство (на 25.03.2015 г. пред районен съдия
Валентин Пушевски по н.о.х.д.№3765 от 2014 г. на 44-ти св. при РС-Варна). Този порок
на свидетеля П. (съчетаващ по недопустим начин няколко несъвместими роли в
наказателния процес), освен че прави негодно доказателство дадените от него
показания, също хвърля сериозна сянка на съмнение върху доказателствата, събрани
по-рано от него самия в качеството му на „полицейски орган“ от свидетеля В.
И. и от подсъдимия Г. Г.. Тези доказателства, опорочени от
цитираното процесуално нарушение, трябва също да отпаднат като негодни –
независимо, че са сред основните, на които се крепи обвинението и поради тяхното
„единство“ и „непротиворечивост“ с останалите доказателства (също негодни в
преобладаващата си част) са мотивирали осъждането на подсъдимия Данаил Лазаров.
5) Независимо от отмяната на чл. 231 и сл. от НПК през 2010 г. (Отм. - ДВ, бр. 32 от 2010 г.,
в сила от 28.05.2010 г.), старши разследващ полицай С. С. от 02 РУП ОД
МВР Варна дава своите Заключителни мнения от 02.04.2014 г. и от 08.07.2014 г.,
където в нарушение и на чл. 107, ал. 3 от НПК старателно цитира доказателства,
разобличаващи обвиняемите и отегчаващи тяхната отговорност (и дори си измисля
допълнителни такива, като например несъществуващо показание от свидетеля Веселин
Иванов, че бил видял прабаба му и също свидетелка по делото Р. Р. да е
паднала на пода). Същевременно тя пропуска доказателствата, които оправдават
подсъдимите и смекчават отговорността им. Така например, без много обяснения
полицай С. приема за установено, че потърпевшият Р. И. бил
удрян „с ритници, колене и лакти, навсякъде по тялото“ (версия само на свидетеля
Веселин Иванов, която се отрича категорично както от потърпевшия Р. И.,
така и от извършителя Г. Г., и за чиято проверка не са събрани никакви
допълнителни доказателства – например преглед при съдебен лекар). Полицай
С. приема за установено и това, че „[подсъдимият] Данаил [Лазаров]
отпечатал и принтирал на лист какво точно трябва да каже [свидетелят В.]
И. в полицията“ (без да се предприеме каквото и да било за установяване
авторството на този „лист“ – например проверка на наличния при подсъдимия Лазаров
хардуер за следи от написания текст и за идентичност на копирното устройство).
Полицай С. приема за установено и това, че свидетелката Р. Р.
казала да не я притесняват, „защото ще извика патрулка“, после слязла до първия
етаж и се върнала обратно до жилището си, и продължавала да отваря входната врата
на жилището си при всяко позвъняване от нежеланите гости (независимо, че изразът
„патрулка“ никак не съответства на нейния социален и образователен статус,
безцелното слизане до първия етаж и качването обратно в жилището е лишено от
всякаква житейска логика, както е лишено и многократното доброволно отваряне на
вратата (снабдена с шпионка) пред нежелателните и заплашващи нея и правнука й
натрапници). Независимо от всичките съмнителни и противоречиви моменти (които по-
долу ще представим значително по-подробно), полицай С. дава мнение „за
предаване на съд на обвиняемите“ (което между другото е мотивирано по чл. 233 (отм.)
от НПК, визиращ заключенията за прекратяване или спиране на производството, а не
тези за предаване на съд – поредна индикация за непрецизната (най-меко казано)
работа на Досъдебното производство.
Жалба от Данаил Димитров Лазаров по чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 от НПК пред АС-Варна стр. 4 / 52
Недопуснати доказателства
6) Още при предявяване на разследването срещу обвиняемите, Данаил Лазаров от
07.07.2014 г., двамата със защитника му адв. Б. са направили искане да се
извърши очна ставка със свидетелите В. И., Д. М. и Р.
Р. – за установяване на обстоятелството дали обвиняемият Данаил Лазаров е
бил поканен да влезе в жилището, чиято неприкосновеност се твърди да е нарушил. Пак
за установяването на това ключово за делото обстоятелство обвиняемият и неговият
защитник са направили искане да бъдат разпитани двамата полицейски служители
Ш. и С., които са се явили първи в процесното жилище по подадения сигнал и
са установили фактическата обстановка в него. Според обвиняемия Данаил Лазаров
на двамата полицаи свидетелят В. И. заявил, че „е поканил мен и
[подсъдимия] Г. [Г.], за да разговаряме в апартамента“. Идентично
искане за извършване на очна ставка между свидетелите И., Р. и М. е
направил на 01.04.2014 г. и обвиняемият Георги Георгиев заедно със защитника му
адв. Ж.. И двете искания са оставени без уважение – независимо от очевидните
и съществени противоречия между показанията на свидетелите И., Р. и
М., дадени в Досъдебното производство (вж. т.т. 5.1, 5.2 и 5.4 по-долу), и
независимо от ключовото значение за делото на обстоятелствата, които двамата
полицаи са заварили в процесното жилище. Районен прокурор Н. дори не
намира за необходимо да постанови своевременно отказа си на искането на
подсъдимия Лазаров – по този въпрос тя се произнася с отказ едва на 14.07.2014 г.
Искането на подсъдимия Г. тя отклонява с Постановление от 10.04.2014 г., с
привидни и повърхностни мотиви, които не засягат нито едно от наведените твърдения и
на места влизат в директно противоречие със събраните доказателства и с чл. 143,
ал.ал. 1 и 4 от НПК. Прокурор Никифорова се задоволява да отбележи, че просто „не
са налице противоречия в разпитите на тримата свидетели досежно
обстоятелството как двамата обвиняеми са влезли в апартамента“ (което изобщо
не е вярно – вж. в тази връзка т.т. 6.1.а-в по-долу). Отбелязва също, че
„констатираните съществени противоречия между показанията на свидетелите и
обвиняемия са логични, предвид защитната теза на последния“ и завършва със
самонадеяното и противно на НПК твърдение, че „с провеждането на очни ставки не
биха се отстранили противоречията между обясненията на обвиняемия Лазаров и
показанията на свидетелите, следователно очната ставка не би допринесла за
изясняване на фактическата обстановка по делото“. Важно е да отбележим (и това
ще хвърли известна светлина върху цялостното ни съмнение относно обективността и
безпристрастността на Досъдебното производство), че своите очевидно неверни
съждения Районен прокурор Н. базира върху извършения в нарушение на чл.
223, ал.ал. 1 и 2 от НПК и следователно напълно негоден разпит на свидетелите И.
и М. (обсъден подробно в т. 2.2 по-горе). Както ще видим, това е само пример за
начина, по който обвинението, а след това и двете съдебни инстанции базират своите
позиции върху доказателства, събрани изцяло в нарушение на НПК и от там „избират“
кои доказателства да допуснат и да кредитират. Изрични искания за извършването на
очни ставки с цел разрешаване на горните противоречия между показанията на
свидетелите И., Р. и М. и за разпит на двамата полицаи е направено
още няколко пъти, но прилагането на този процесуален способ упорито е оказвано –
независимо, че показанията на тези ключови свидетели (както ще проследим подробно
по-долу) далеч не са толкова „единни“ и „непротиворечиви“.
7) Свидетелката Р. Р. на 3 пъти отправя собственоръчно написани от нея жалби
Жалба от Данаил Димитров Лазаров по чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 от НПК пред АС-Варна стр. 5 / 52
и молби до Въззивната и Апелативната съдебни инстанции (вж. т.т. 5.4.в, 5.4.д и 5.4.е
по-долу), в които категорично заявява, че показанията й са разбрани неправилно и,
че са записани погрешно в протокола от 25.03.2015 г. по н.о.х.д.№3765 от 2014 г. на
44-ти св. при РС-Варна. Тази процесуална позиция на свидетелката Р. също е
ключова – поради следните причини: в съдебния протокол от 25.03.2015 г. е отбелязано,
че (1) на зададен от Съда въпрос кой от двамата подсъдими я е бутнал при влизането в
жилището, тя е посочила двамата подсъдими заедно; а в своите молби и жалби
свидетелката Р. твърди, че (2) в отговор на този въпрос тя е посочила единствено
подсъдимия Г. Г. и е казала, че само той я е бутнал, а подсъдимият
Данаил Лазаров е влязъл след това, когато бил поканен изрично да влезе в жилището.
Безспорно, срокът по чл. 312, ал. 1 от НПК е изтекъл отдавна. Заедно с това обаче
трябва да се съобрази, че искането за отстраняване на допуснатата грешка в съдебния
протокол се прави не от страна по делото, а от свидетел и горното обстоятелство по
всички наказателноправни критерии се явява „новооткрито“. Въззивният съд е трябвало
без колебание да приложи чл. 327, ал. 3 от НПК. Но въпреки подадената от нея
собственоръчна молба с вх.№28148 от 18.09.2015 г. на ОС-Варна, свидетелката Р.
не е призована за разпит. Благодарение само на това, че тя по собствена инициатива е
издирила за кога е насрочено откритото съдебно заседание по в.н.о.х.д.№1142 от 2015 г.
на ОС-Варна и е настоявала упорито в залата, все пак е разпитана на 12.11.2015 г. и
показанията й разкриват недвусмислено допуснатата грешка. Въззивната инстанция
обаче отказва да кредитира показанията й – защото са в противоречие с твърдяното
от нея пред първата инстанция! А както проследихме по-горе, доказателствата, които
Въззивният съд толкова усилено кредитира в нарушение на чл. 16 от НПК и игнорира на
тяхна база новите показания на свидетелката Р., са напълно негодни поради
допуснатите съществени нарушения на НПК при събирането им (вж. т.т. 2.1, 2.2, 2.3 и 2.4
по-горе). Въззивният съд в нарушение на чл. 107, ал. 3 от НПК отказва да забележи и
обстоятелството, че показанията на практически всички (без изключение) свидетели
започват да се променят чувствително в посока снемане на обвиненията срещу
подсъдимия Данаил Лазаров. В този контекст показанията на свидетелката Р. не
само, че не противоречат на останалите доказателства, но напротив – те са в съзвучие с
тях (и както ще видим по-нататък, в съзвучие са дори с обясненията и последната дума
на подсъдимия Г. Г.). Въпреки това Въззивният съд предпочита да
кредитира с предимство доказателствата за вина, събрани в предходната инстанция и
най-вече в Досъдебното производство, като в бързината си да постанови своето
Решение от 12.11.2015 г. дори си позволява да прекопира изцяло, на принципа „copypaste“
(заедно с правописните и стилистичните грешки) мотивите от подложената на
въззивна проверка Първоинстанционна присъда.
Още по-голямо „нежелание“ демонстрира Въззивният съд да попълни делото с нови,
допустими, относими и необходими доказателства, по отношение на депозираната от
свидетеля В. И. по в.н.о.х.д.№1142 от 2015 г. на ОС-Варна собственоръчна
молба от 17.09.2015 г. с вх.№28150 от 18.09.2015 г. (вж. т. 5.1.ж.2 по-долу). В цитираната
молба свидетелят И. също като прабаба си Р. Р. желае да даде нови
показания, като практически се отрича от всичките свои твърдения, с които в
Досъдебното производство и пред Първата инстанция е уличавал подсъдимия Данаил
Лазаров. (По-долу ще анализираме подробно тенденцията на отказ от обвинителни
показания от страна на свидетеля Иванов). Окръжният съд не намира за необходимо
дори да докладва, че такава молба от един от ключовите свидетели по делото изобщо е
постъпвала, нежели – да формулира някакви мотиви относно причините, довели до
неговото решение отново да не приложи чл. 327, ал. 3 от НПК. Като постъпва така,
Жалба от Данаил Димитров Лазаров по чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 от НПК пред АС-Варна стр. 6 / 52
Въззивният съд си осигурява „безметежна“ процесуална обстановка, в която липсата на
допуснати „неудобни“ доказателства, съчетана с кредитиране в пълна степен на макар и
очевидно негодни доказателства, води до логичното потвърждаване на Присъда №287
от 14.07.2015 г. по н.о.х.д.№3765 от 2014 г. на 44-ти св. при РС-Варна – независимо от
постъпването на все повече и все по-категорични доказателства за невинността на
подсъдимия Данаил Лазаров!
3. Допускането на негодни доказателства и игнорирането на новопостъпилите доказателства
в наказателното производство, на която база се мотивират постановените съдебни актове,
опорочава както осъщественото производство, така и постановените актове. Отказът на
разследващите органи, прокуратурата и Съда на съответните етапи от производството да
вземат предвид новооткритите и новопредставени от защитата и част от свидетелите
доказателства (за съществуването на някои от които Въззивният съд дори пропуска да спомене
в прекопираните „мотиви“ към своето Решение от 12.11.2015 г.), е нарушение на задължението
на прокурора по чл. 226, ал. 2 от НПК – да провери „дали разследването е проведено
законосъобразно, обективно, всестранно и пълно“, респективно – задължението на Въззивния
съд по чл. 314, ал. 1 от НПК – да провери „изцяло правилността на Присъдата“, постановена
от Районния съд.
1) Досъдебното производство допуска редица съществени процесуални нарушения:
а. разпит на ключови свидетели по реда на чл. 223 и сл. от НПК без да са налице
положителните процесуални предпоставки по ал. 1 от цитираната разпоредба и без да е
осигурено императивното изискване на ал. 2 от същата;
б. допускане едно лице да участва в няколко несъвместими процесуални качества, като в
нарушение на чл. 118, ал. 2 от НПК същото се оказва едновременно „полицейски орган“,
осъществяващ разпити и заедно с това – свидетел по делото;
в. отклоняване в нарушение на чл. 143, ал.ал. 1 и 4 от НПК искането на обвиняемите да се
осъществи очна ставка за изглаждане на очевидни и съществени противоречия между
показанията на свидетелите и да се осъществи разпит на полицаите, посетили
процесното жилище и задържали подсъдимите.
2) Първоинстанционният съд също допуска съществени процесуални нарушения:
а. неправилно отразяване в съдебния протокол на ключови показания на свидетелката
Р. Р., която на въпрос на Съда кой от двамата подсъдими я е бутнал при
влизането в процесното жилище, посочва единствено подсъдимия Г. Г.;
б. отказ да бъде приложен чл. 299 от НПК за спиране на съдебните прения и
възобновяване на съдебното следствие, когато подсъдимият Г. Г. посочва
в последната си дума съществени нови данни от значение по делото;
3) Въззивната инстанция също допуска редица съществени процесуални нарушения:
а. отказ да бъде приложен чл. 327, ал. 3 от НПК при постъпването на саморъчни молби от
ключови свидетели, които разкриват нови факти и обстоятелства, и правят категорични
откази от предходните си показания;
Жалба от Данаил Димитров Лазаров по чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 от НПК пред АС-Варна стр. 7 / 52
б. отказ да бъде приложен чл. 107, ал. 3 от НПК при анализа и оценката на събраните
доказателства, като Съдът се концентрира в изобличаващите доказателства, грубо
игнорирайки всичките доказателства, които оправдават по някакъв начин подсъдимия
Данаил Лазаров;
в. буквално прекопиране на мотивите от Първоинстанционната присъда, което само по
себе си е касационно основание по см. на чл. 348, ал. 3, т. 2, хипотеза първа от НПК за
отмяна на постановения съдебен акт.
4. С допускането на всичките изброени нарушения (върху всяко от които се спираме подробно на
съответните места в настоящата Жалба) се погазва грубо чл. 13, ал. 1 от НПК (разкриване на
обективната истина), чл. 14, ал. 1 от НПК (обективно, всестранно и пълно изследване), чл.чл. 15
и 55, ал. 1 от НПК (право на защита да участва в разпита на свидетелите), чл. 303, ал. 2 от НПК
(осъждане при безспорна доказаност), чл. 305, ал. 3 от НПК (мотивираност на съдебния акт), а
така също – и чл. 6, ал. 1, хипотеза първа от ЕКЗПЧОС (справедлив съдебен процес).
III. Съществени противоречия, несъответствия и абсурди в доказателствата
5. Категоричният и еднозначен извод на Въззивния съд, че Присъда №287 от 14.07.2015 г. по
н.о.х.д.№3765 от 2014 г. на 44-ти св. при РС-Варна е напълно законосъобразна и правилна, и
следва да се потвърди изцяло, далеч не стъпва върху толкова категорични и еднозначни
доказателства. Както подробно ще проследим, сред основните доказателства, на които разчита
обвинението срещу подсъдимия Данаил Лазаров, страдат от неразрешими и на места дори
абсурдни несъответствия и противоречия – което разкрива спорните мотиви, обусловили
даването на показания от част от свидетелите, а вероятно и спорните мотиви, обусловили
действията на някои от замесените длъжностни лица. Несъответствия и противоречия
забелязваме не само между показанията на отделните свидетели, но така също – без нито
едно изключение – между показанията и на всеки един от свидетелите, давани от него/нея на
различните етапи от наказателното производство (понякога в отстояние от едва няколко дни).
Налице е фантастично „еволюиране“ на различните обвинителни твърдения, които от
категорично уличаващи подсъдимия Данаил Лазаров в извършването на редица
престъпления, постепенно придобиват по-неутрални тонове и накрая преминават в панически
молби „за разкриване на истината“ относно неговата пълна невинност. Това – ако не друго –
разкрива поне обстоятелството, че свидетелските показания са твърде слабо доказателство за
обвинението. В противен случай ще бъде налице нарушение на чл. 303 от НПК.
1) Свидетелят В. И. като че ли е най-активният и деен източник на
обвинителни твърдения срещу подсъдимия Данаил Лазаров. Заедно с това в
показанията му разкриваме сериозни несъответствия и противоречия, които поставят
под съмнение както тяхната истинност, така и неговата мотивация да окаже съдействие
на Правосъдието. От първоначалния разпит на свидетеля Иванов от 08.10.2013 г. до
неговите последни постъпки с Молбите му от 17.09.2015 г. по по в.н.о.х.д.№1142 от 2015
г. на ОС-Варна и от 23.03.2016 г. с вх.№2326 от 04.04.2016 г. по в.н.о.х.д.№1142 от 2015 г.
на АС-Варна ще проследим особена „еволюция“, при която хаотичните му и очевидно
пресилени обвинителни тези постепенно се избистрят от значително по-умерени
твърдения, накрая напълно опровергаващи вината на подсъдимия Лазаров и дори
придружени от самопризнания за собствените лъжливи показания. Тази тенденция
(която между другото ще забележим и при останалите преки свидетели по делото) идва
да разкрие наличието на някакъв отпаднал междувременно мотив, който първоначално
е накарал свидетеля Иванов просто да лъже – вероятно не без да е упражнен спрямо
Жалба от Данаил Димитров Лазаров по чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 от НПК пред АС-Варна стр. 8 / 52
него и определен нерегламентиран натиск. Индикатор за последното е признанието от
25.03.2015 г., според което „в полицията ми казаха, че ако си променя показанията,
нося наказателна отговорност“ (вж. т. 5.1.е.6 по-долу). Възниква въпросът – защо е
трябвало свидетелят Иванов „да не си променя показанията“ и ако е излъгал на някой
етап от следствието, защо не му е била разяснена нормата на чл. 292, ал. 1 от НК?
Независимо от евентуалния упражнен натиск обаче (който би хвърлил цялостно
съмнение върху показанията на този ключов свидетел), В. И. все пак
намира сили да промени първоначалните си твърдения – при което обвинението остава
лишено от свои ключови доказателства срещу подсъдимия Лазаров.
а. 1. При първото процесуално-следствено действие по Досъдебно производство
№1852 от 2013 г. на 02 РУП ОД МВР Варна от 08.10.2013 г. е разпитан
свидетелят В. И., който съвсем схематично и лаконично разкрива
три обстоятелства: (1) невярното твърдение, че с подсъдимия Г. Г.
(Гатузо) не са стари познайници, а са се срещнали за първи път в нощта на
грабежа (свидетелката Д. М. доказва противното – вж. т. 5.2.б по-
долу); (2) твърдението, че подсъдимият Г. Г. в неделя срещу
07.10.2013 г. е извършил процесния грабеж; и (3) твърдението, че подсъдимият
Г. предложил на свидетеля И. да съучаства като помагач в
грабежа, но свидетелят И. му отказал и си тръгнал едва ли не „с ръце в
джобовете“ от местопрестъплението.
2. На първо място възниква въпросът какво е мотивирало свидетеля И. да
излъже, че не се познават с извършителя Г.? Ако той не е съпричастен
към деянието, какво го е подтикнало да скрие познанството им? Житейската
логика би обяснила такова действие, ако И. би се опитал да прикрие
грабежа, като твърди, че не познава неговия извършител и не може да го посочи.
Той обаче не постъпва така – посочва без колебание извършителя, но прикрива
обстоятелството, че с него се познават отдавна и са приятели.
3. Следващият проблем, който си струва да се обсъди, е спокойното и едва ли
не отегчено оттегляне на свидетеля Иванов от местопрестъплението, като да не
се е случило нищо! Това също не намира оправдание от житейската логика.
Човек, току що станал свидетел на насилствено престъпление, обикновено се
вълнува от това – било като опитва да предотврати престъплението, било като
бяга, за да не пострада, било като търси съдействие от компетентните органи.
Нищо такова обаче не се случва със свидетеля Иванов, ако вярваме на
неговите показания. Дали наистина той просто се е оттеглил безучастно, след
като приятелят му изведнъж е влязъл в схватка с потърпевшия Р.
И.?
б. 1. Следващ индикатор за мотивацията на свидетеля В. И.
разкриваме в показанията му от 14.10.2013 г., пред Районен съдия Стоян Попов
по ч.н.д.№5297 от 2013 г. (който разпит е осъществен в нарушение на чл. 223,
ал. 2 от НПК). Тогава разказът за грабежа вече става много по-подробен, украсен
и изпъстрен с „с юмруци, ритници и колена, лакти“ – каквито няма да срещнем
нито в показанията на потърпевшия Р. И., нито в тези на
извършителя Г. Г., нито дори в последващите показания на
свидетеля В. И..
Жалба от Данаил Димитров Лазаров по чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 от НПК пред АС-Варна стр. 9 / 52
3. Каква е причината свидетелят И. да „украси“ толкова много показанията
си относно побоя, нанесен от осъдения Георгиев? Свидетелят И. отдавна
не е в онази незряла възраст, в която детето чувства потребност да е свидетел
на „велики събития“ и е склонно да ги измисли в задоволяване на тази своя
потребност! Какъв страх тласка свидетеля И. да припише ненужна
допълнителна агресивност на извършителя Г., след като отлично знае,
че тя не е факт?
4. Как е възможно свидетелят И. да твърди, че „аз му казах [на
извършителя Г.-Гатузо] да не ме занимава с това и тръгнах напред по
улицата“, а миг след това да твърди и това, че „Гатузо взе телефона от
ръцете на момчето и след това хукна да бяга“? С гърба си ли свидетелят
Иванов е възприел тези действия, или е ходел заднешком? И ако той „просто
така“ се е оттеглил от местопрестъплението, както твърди, по какъв начин е
възприел юмруците, ритниците, колената и лактите, за които толкова разпалено
свидетелства? И къде са телесните повреди върху потърпевшия И., ако
един здрав мъж като Г. наистина го е бил по този начин?
5. Още един интересен момент – как е възможно показанията на И. за
хазартната игра в казино WINBET, случила се непосредствено преди грабежа,
да бъдат така неестествено точно повторени в разпита на 14.10.2013 г., все едно
протоколът от 08.10.2013 г. е научен наизуст в тази му част? Обикновено хората
не са в състояние да издекламират толкова точно, изречение по изречение,
своите показания, дадени няколко дни преди това – освен ако не са се
упражнявали специално за това!
6. Последното показание на Иванов от него ден – че на 09.10.2013 г. вечерта в
дома му дошли бащата, приятелката и брата на извършителя Г.,
подсъдимият Данаил Лазаров и свидетелят К. Н., а след това
„заедно отидохме в офиса на Данаил [където той] написа на компютъра в
офиса един лист, на който ми обясняваше какво точно да кажа в полицията,
за да го покрия [извършителя Г.]“, ще обсъдим по-подробно в т. 4.1.в
по-долу. Тук ще се ограничим само със следния резонен въпрос: защо след като
свидетелят указва за наличието на конкретно веществено доказателство, от
което ще се установи пряко вината на Лазаров, не са предприети никакви
действия за незабавно изземване на това пряко веществено доказателство?
Дали към него момент доказателството все още не е било изготвено, за да може
да се приложи към делото?
в. 1. В своите показания от 24.10.2013 г., дадени пред старши разследващ полицай
М. К. от 02 РУП ОД МВР Варна, свидетелят В. И. дава ясна
индикация, че към момента на процесното деяние се е страхувал не от друг, а от
подсъдимия Г. Г.: „Аз с приятелката ми се скрих, защото
разпознах гласа на Гатузо“. Въпреки, че Първата и Втората съдебни инстанции
упорито ще пропускат това обстоятелство, същото се потвърждава на още много
други места в показанията на не един и двама свидетели (виж например т.т.
5.2.в.2, 5.2.г, 5.2.д, 5.3.б.1, 5.3.б.2, 5.4.г.1 и 5.4.г.3 по-долу).
2. По-нататък в същите показания четем едно твърде интересно твърдение:
„Обадих се на мобилния телефон на Б. П. от 02 РУП Варна и го
Жалба от Данаил Димитров Лазаров по чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 от НПК пред АС-Варна стр. 10 / 52
попитах какво да правя. Той ми каза номера на дежурната във 02 РУП Варна и
аз си го записах на ръката, за да мога бързо да го набера, ако ми потрябва“ .
Същото не кореспондира нито с показанията на свидетелката Д. М.
(която твърди, че е позвънила след влизането на подсъдимите – вж. т. 5.2.а.1 по-
долу), нито с показанията на допуснатия като свидетел Б. П. (който
твърди, че позвъняването е преди влизането на подсъдимите и е от свидетеля
Иванов, а не от свидетелката М. – вж. т. 5.3.а.1 по-долу). Възниква
въпросът – защо двете съдебни инстанции не са обсъдили това противоречие
между показанията на свидетелите И., М. и П.? И в контекста
на обстоятелството, че двамата полицаи са изпратени на адреса по „сигнал за
извършваща се в момента дом[аш]на кражба“ (вж. т. 5.1.д.4 по-долу), дали не се
струпват твърде много „странни“ обстоятелства на едно място?
3. Твърде нелогични и непоследователни са следващите показания на свидетеля
И.: „Аз не зная какво ставаше, защото не съм се показвал от стаята.
(...) В един момент се върнах в моята стая и реших да отида какво става [при
поредното позвъняване]. Видях, че Данаил и Г. са пред входната врата
на апартамента. (...) В един момент Данаил бутна баба ми от едната
страна, Г. от другата и Г. влезе в апартамента. След това аз
вече нямаше какво да правя и се показах и им казах да влязат, защото те
искаха да ме изкарат навън, но мен ме беше страх какво ще ми направят. Аз
излязох на терасата пред моята стая и се опитах да се скрия, но Г. ме
видя“. Възниква въпросът – последно криел ли се е свидетелят И., или е
излязъл да гледа какво става? Доброволно ли се е показал и е поканил двамата
подсъдими да влязат, или подсъдимият Г. го е видял, когато той се
опитвал да се скрие? И ако се е крил, как е възприел влизането на
подсъдимите? Обикновено стените в жилищата на хората не са прозрачни.
4. От по-нататъшните показания на свидетеля В. И. от него ден е
видно, че евентуално склоняване към лъжесвидетелстване по см. на чл. 293, ал.
1 от НК той е приписал единствено на осъдения Г. Г.: „Първо
Г. започна да обяснява, че си е взел адвокат (...). Освен това ми каза, че
утре трябва да отида да говоря с адвоката му, за да ми каже той какво да
говоря в съда, за да излезе той невинен за грабежа от момчето пред казино
WNIBET в гр. Варна на 06-07.10.2013 г. (...) ....той [осъденият Г.] ми
каза тихичко, че ако той влезе в затвора, ще ме поръча, ако не вляза и аз с
него там и че ще ме завърже някъде и намаже с риба, за да ме изядат
чайките. Каза, че ще ми счупи капачките на краката и че ще ми счупи ръцете.
(...) Даже ми каза, че ще ми даде пари да мълча и да кажа неговата версия...“.
Очевидно приписваното изпълнително деяние по чл. 293, ал. 1 от НК е на
осъдения Г. Г., но не и на Данаил Лазаров. Предходните
инстанции обаче пропускат да вземат предвид това обстоятелство.
5. От по-нататъшните показания на свидетеля И. научаваме, че „много се
страхувам от Г. и приятеля му Данаил, понеже свидетелствах срещу
Г., а той ме заплаши неколкократно и се притеснявам да не ми направи
нещо (да ме набие или да нападне някой член от моето семейство, или
приятелката ми) във връзка с това“. Ако кредитираме това твърдение като
вярно, мотивът на подсъдимия Г. би бил ясен – да се укрие от
Правосъдието и да избегне следващата се за извършения грабеж отговорност.
Жалба от Данаил Димитров Лазаров по чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 от НПК пред АС-Варна стр. 11 / 52
Какъв обаче може да е мотивът на подсъдимия Данаил Лазаров? И ако той
наистина се страхува от подсъдимия Лазаров, защо тогава продължава да се
среща с него и да пребивава в общи компании – дори по време на Досъдебното
производство и след това? Този факт може да бъде установен с новооткрити
доказателства (вж. т.т. 16.3.а и 16.3.б по-долу). Свидетелят И. като че ли
разкрива един доста интересен момент с думите: „През цялото време, докато
бяха в дома ми, Данаил казваше да свидетелствам в полза на Г., в
противен случай всичко щяло да се обърне срещу мен и аз да вляза в затвора
вместо него. Каза ми, че е намерил свидетели, всичко щяло да се обърне
срещу мене и аз да вляза в затвора вместо него. Каза ми, че е намерил
свидетели, които да свидетелстват в полза на Георги, но понеже аз съм бил
там, трябва да подкрепя тяхната теза“. Дали е възможно подсъдимият
Лазаров да е склонявал свидетеля И. не към друго, а към това – да каже
истината – предходните инстанции не са обсъдили? Обстоятелството, че
свидетелят В. И. всъщност не се страхува от подсъдимия Лазаров,
а само от подсъдимия Г., между другото се потвърждава и от свидетеля
Б. П. (вж. т.т. 5.3.а.1 и 5.3.б.1 по-долу), и от свидетелката Р.
Р. (вж. т. 5.4.г.1 по-долу), което обаче не е изследвано от Съда.
г. 1. Интересно процесуално-следствено действие е извършено на 25.10.2013 г.
пред старши разследващ полицай М. К. от 02 РУП ОД МВР Варна, когато
свидетелят В. И. най-после се наканва да предаде доброволно един
мистериозен документ, приписван като авторство на подсъдимия Данаил
Лазаров: „Документа, който ви предадох, ми го написа пред мен Данаил и
каза, че това трябва да го кажа на разпита пред съдия“ – четем в Протокола за
доброволно предаване от същата дата.
2. На въпросния документ не са правени никакви експертизи (като например – от
копирните машини в офиса на подсъдимия ли е генериран, има ли следи от този
документ в паметта на намиращите се там компютърни конфигурации и т.н. –
независимо, че този документ може да се окаже пряко веществено
доказателство за вината на подсъдимия и независимо, че извършването на
такива експертизи от криминалистична гледна точка е допустимо и може по
недвусмислен начин да докаже евентуалната истинност на цитираните по-горе
показания. Парадоксалният отказ на Съда да се възползва от възможностите на
съдебната техническа експертиза за установяване на горните факти не би могла
да разкрие друго, освен заслепен от обвинението стремеж безкритично да се
приеме, че подсъдимият Лазаров е виновен – без впускане в излишни съдебно-
следствени действия, които биха могли да го оправдаят.
3. Абсурден по своята неприкрита тенденциозност е следният израз в процесния
документ: „Аз (Данаил) паркирвам джипа на мястото, където наистина
спряхме“ – сякаш авторът на въпросния „документ“ не желае да остави никакво
съмнение у читателя за това кой точно е авторът на това веществено
доказателство! Освен със своята житейска нелогичност, този израз поражда
сериозни съмнения и предвид очевидното си несъответствие с началото на
„документа“, където четем, че „Данаил, Веско, Гошо и баба жаба (Николай
клошаря) се качват в джипа ми от пред офиса ми...“. Данаил и кой се качват „в
джипа ми“? Чий джип? Възможно ли е „АЗ (Данаил)“ да казва, че ТЕ – Данаил
и ... „се качват в джипа ми“? На кого в крайна сметка е говорил мистериозният
Жалба от Данаил Димитров Лазаров по чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 от НПК пред АС-Варна стр. 12 / 52
автор на този „документ“, след като казва: „Там [в казиното] вие играете и
спечелвате пари ти 120 лева, а Веско 50 .. .“, а малко след това – „...и отивате
ти и Веско да ядете дюнери, а аз и баба оставаме в джипа...“? Кой е
въпросният „ти“, след като в Протокола за доброволно предаване от 25.10.2013
г. свидетелят В. И. недвусмислено указва, че този „документ“ му е
предоставен на него, от Данаил Лазаров, за да даде посочените лъжливи
показания? И не на последно място – защо свидетелят предава това неоценимо
веществено доказателство толкова много време след първото му споменаване
от 14.10.2013 г. (вж. т. 4.1.б по-горе)? Правосъдните органи не са ли били
заинтересувани от изземването на този „документ“ по-рано?
д. 1. Интересна „еволюция“ в позициите на свидетеля В. И. се
наблюдава на 25.10.2013 г., когато той дава следващите си показания по реда на
чл. 223 от НПК по ч.н.д.№5592 от 2013 г. пред Районен съдия Георги Митев. Тук
вече няма никакъв „документ“, уж предоставен от подсъдимия Данаил Лазаров,
а само заплахи от страна на осъдения Г. Г.: „Тогава седнахме да
говорим и той [осъденият Г.] ми обясни, че ако свидетелствам срещу
него пред съдия, щял да ми счупи капачките и да ме намаже с риба, да ме
изядат чайките. Заплашва ме и каза, че си е наел адвокат (...), и каза на
следващия ден да отидем да говорим с него. Понеже трябва да
свидетелствам това, което са ми казали за грабежа пред казино WNIBET. (...)
Слeд като получих още една заплаха от Гатузо, че ще ми бъдат счупени
ръцете и краката, ако свидетелствам срещу него и ще направи така да
влезем и двамата в затвора. Ако и аз не вляза, щял да ме поръча“.
2. Макар да споменава, че „Данаил и той пригласяше на Гатузо, че ще бъда
пребит; ще ме закарат с колата някъде, ще ме намажат с риба да ме изядат
чайките“, свидетелят И. никъде не посочва ясно и недвусмислено, че
подсъдимият Данаил Лазаров го е склонявал да лъжесвидетелства. Изразът
„трябва да направя всичко възможно да измъкна Гатузо“ не дава сведения в
какво се изразява това „всичко възможно“ и включва ли то даването на лъжливи
показания. Ето защо може да се твърди, че още в досъдебната фаза на
наказателното производство показанията на свидетеля И. са претърпели
съществено изменение и на тях не е могло да се базира с такава голяма
увереност обвинението срещу подсъдимия Лазаров.
3. Интересен елемент от общия сюжет представлява признанието на свидетеля
И., че „след това приятелката ми ме извика навън. Каза ми тихо, че се
обадила на полицията, на П.. Преди това бяхме му звъннали няколко
пъти. Той е пратил патрулка“. Нито Първата, нито Втората съдебна инстанция
се е поинтересувала какъв е бил предметът на „няколкото“ позвънявания по
личния телефон на „полицейския орган“ Б. П.. Гражданите обикновено
звънят на Единния европейски номер 112. Отделно от обстоятелството, че Б.
П. изобщо не е могъл да бъде привличан като свидетел съгласно
забраната по чл. 118, ал. 2 от НПК да участва в няколко несъвместими качества
в наказателния процес, от горното обстоятелство възникват поне два въпроса:
(1) каква е причината свидетелите И. и М. да разполагат с личния
телефон на един „полицейски орган“, на който да могат да се обаждат просто
така, когато намерят за добре?; и (2) защо са му „звъннали няколко пъти“ преди
уж насилственото нахлуване в жилището – т.е. преди да има каквато и да било
Жалба от Данаил Димитров Лазаров по чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 от НПК пред АС-Варна стр. 13 / 52
заплаха за тях? Винаги ли свидетелите И. и М. се обаждат по
личните телефони на полицаите, когато някой звънне на входната им врата? Или
просто събитието с „насилственото нахлуване“ е било предварително
инсценирано и е включвало явяване на полицията тъкмо в момент, в който
подсъдимите се намират в апартамента? И ако това не е така, защо вратата е
била отваряна доброволно всеки път, след като има шпионка и през нея е могло
да се види, че навън чака така горещо твърдяната от свидетелите „заплаха“?
4. По-нататък свидетелят В. И. разказва, че „след около 2-3 минути
дойде полицията. (...) Те [подсъдимите Г. и Лазаров] почнаха да се
оправдават, че аз съм ги поканил и, че няма проблеми“. Това показание влиза в
пряко противоречие с Докладната записка от 24.10.2013 г. на Д. Ш.,
полицай от ООР при 02 РУП ОД МВР Варна (от екипа, явил се след
позвъняването в апартамента), където четем: „При нашето пристигане, след
като г-жа Р. ни покани в апартамента, заварихме Лазаров и Г.
да разговарят с внука й В. И. в една от стаите, като Иванов бе
видимо притеснен от разговора. Разговаряхме насаме с И., който
първоначално заяви, че са познава с тях. В последствие при нас дойде Д.
М., която каза на И. да не се притеснява и да ни каже истината.
След това двамата ни заявиха, че И. е станал свидетел на грабеж,
извършен от Г. Г. и до нашето пристигане <Георгиев и
Лазаров> (добавено впоследствие между редовете – бел. адв. Илиев) са
отправяли заплахи към И. в тази връзка – „ще му счупят капачките (...)“.
Г. е заплашвал И. с баща си. През цялото време Иванов беше
видимо притеснен и искаше да разговаряме тихо, за да не бъде чут
разговорът ни от Лазаров и Г.“. Какво крие свидетелят И.? И
защо полицай Д. Ш. не споменава и дума за това, че подсъдимите
се оправдавали за това, „че аз съм ги поканил и, че няма проблеми“? И – не на
последно място – защо полицаите са се явили на адреса по „сигнал за
извършваща се в момента домашна кражба“? Свидетелят В. И. ли
е излъгал, или свидетелят Б. П. (който, както ще видим в т. 5.3.а.1-2
по-долу, „приватизира“ част от функциите на полицията и ръководи операцията
по задържането на подсъдимите през частния си телефон)? Независимо от така
констатираните [от нас] противоречия и изричните искания на подсъдимите
Г. и Лазаров, до разпит на явилите се на адреса на произшествието
полицаи не се стига – защото предходните съдебни инстанции отказват да
приемат, че са налице каквито и да било противоречия и несъответствия.
5. Също редица въпроси възникват от по-нататъшните показания на свидетеля
В. И., където той описва следната сюрреалистична картина: „Баба
ми като отвори (вратата е дървена и е лека; тя отваря, за да може да
обясни, че ме няма) и тогава Данаил я бута, а Гатузо влиза. К.
стоеше отвън и се смееше. След това си замина“. Тук за пореден път възниква
въпросът доколко можем да очакваме, че някой, който се чувства заплашен, ще
отваря вратата, вместо да се възползва от монтираната шпионка и да се
възползва от предимството на трайната материална преграда между себе си и
чакащата отвън „заплаха“. Не по-малко интересен въпрос е и този – въз основа
на какво свидетелят К. Н. „се смееше“, докато свидетелката Р.
Р. става обект на насилие? Какво смешно има в това? Или просто ще се
окаже, че насилие не е имало, а нещо съвсем друго?
Жалба от Данаил Димитров Лазаров по чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 от НПК пред АС-Варна стр. 14 / 52
е. 1. Съвсем сериозен „обрат“ забелязваме в показанията на свидетеля В.
И. от 25.03.2015 г. пред районен съдия В. П., дадени по
н.о.х.д.№3765 от 2014 г. на 44-ти св. при РС-Варна. Такова съществено
преобръщане хвърля съмнения не само върху Досъдебното производство срещу
подсъдимия Лазаров, но и върху цялостната свидетелска позиция на И.,
който очевидно е бил подтикнат „от нещо“ да каже неща, които по принцип не е
искал да казва или в които не е вярвал.
2. От пряк свидетел на евентуално извършеното насилие над свидетелката
Р. Р., свидетелят В. И. се превръща в лице, което лично не
е възприело каквото и да било насилие: „Когато позвъниха на вратата, бях
вътре в апартамента, бях се скрил и не зная какво се е случило. В
апартамента има коридор, две стаи и аз бях далеко от входната врата,
доста далеко. Не зная какво стана, когато баба отвори вратата“. Явленията,
за които до скоро се твърдеше, че са възприети пряко от свидетеля И., вече
са само предадени от трето лице – при това не става дума за насилие, а само за
липса на покана: „Баба каза, че са влезли в апартамента, без да ги е канила.
Аз лично не ги видях да влизат. Срещнах ги вече вътре в апартамента,
седнахме да говорим. (...) Скрих се, когато започна да се звъни на вратата.
После не зная какво е станало, те бяха вътре в апартамента и ме намериха
на терасата“.
3. В крайна сметка свидетелят В. И. се отрича изцяло от
предходните свои показания, в които е твърдял подсъдимият Данаил Лазаров
да е упражнявал някакво насилие: „Не е вярно [показанието ми от
Досъдебното производство], че съм ги видял [подсъдимите] как са влезли в
апартамента. На Данаил не съм чул гласа на входната врата. Чух гласа на
Г. на входната врата, затова се и уплаших“. Трайната склонност на
свидетеля В. И. да дава противоречиви и несигурни показания
разкриваме и от последните му фрази във връзка с евентуалното нарушаване на
неприкосновеността на жилището: „Данаил не е употребявал физическа сила
срещу мен, само срещу баба ми. Баба ми каза, че са я бутнали, че единият
бутнал другия, а другият – нея. Така са влезли в апартамента. Тя ми каза –
по-едрото момче я е бутнало и затова помислих, че е Данаил. Г. е
бутнал Данаил, а Данаил е бутнал баба ми“. Така формулирани, показанията
се различават съществено от тези, дадени на 24.10.2013 г. (вж. т. 5.1.в по-горе) и
преди това – когато свидетелят И. не само твърди да е възприел пряко уж
упражненото насилие, но и приписва същото по категоричен начин и на двамата
подсъдими.
4. Сходна „еволюция“ наблюдаваме и в показанията на свидетеля И. по
отношение на евентуалните опити да бъде склоняван към лъжесвидетелстване.
В показанията му пред Първата инстанция четем: „Преди те [подсъдимите
Г. и Лазаров] да ме посетят в апартамента, разговор с тях не съм
имал относно това какво да казвам. Не съм обсъждал случая с тях. (...)
Седнахме да говорим за конкретния случай, питаха ме какво съм казал пред
съдията. Излъгах ги, че нищо не съм казал. Тогава дойде полицията. (...) Не си
спомням да са ми отправяли тогава обиди, заплахи, закани (...). Не си спомням
да са ми говорили да си оттегля показанията“.
Жалба от Данаил Димитров Лазаров по чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 от НПК пред АС-Варна стр. 15 / 52
5. Пълен „обрат“ претърпяват и показанията относно мистериозния „документ“,
уж изготвен от подсъдимия Данаил Лазаров с цел свидетелят И. да се
ориентира какво да лъжесвидетелства: „Вкъщи, на масата, намерих текста,
написан на лист относно това, което трябва да се говори и го предадох в
полицията. Не си спомням какво пише на листа. След като си тръгнаха
подсъдимите, намерих листа. Намерих листа на масата, след като
[полицаите] ги отведоха, но не помня как точно стана. (...) Не си спомням
кога за първи път видях този лист, за който досега говорех. Не си спомням
да съм го виждал преди момента, в който го видях на масата.“
6. Много интересни са следващите показания на свидетеля Иванов, които дават
съвсем нови индикации относно неговата действителна мотивация: „Когато
намерих и предадох листа в полицията, бях вече дал показанията. В
полицията ми казаха, че ако си променя показанията, нося наказателна
отговорност. Предадох листа и си мислех, че така за мен всичко ще свърши“.
и малко по-нататък: „По време на срещата ни с двамата подсъдими аз вече бях
дал и подписал моите показания. След като вече съм ги дал и те са записани,
не зная има ли начин как биха могли да се променят. Аз си знаех, че не мога да
ги променям, но не зная дали има начин или не. Подсъдимите не знаеха какво
съм казал и мислеха, че още не са ме разпитвали, затова искаха да променя
показанията си“. На първо място – как е възможно едновременно подсъдимите
да не знаят какво е казал свидетелят И. (и дори да не знаят, че е
разпитван), но все пак да искат той да промени своите показания? И защо на
няколко места в цитираните показания така упорито четем, че свидетелят
И. е чувствал невъзможност да промени показанията си, защото същите
вече са записани и защото дори е заплашван, че за такава промяна ще носи
наказателна отговорност? Дали някой не го е принудил да каже нещо, което той
не е искал да каже и след това го е възпирал да каже... истината?
7. На друго място в същите показания свидетелят И. признава, че „част
от телефона и 25-те лева получих под формата на време за игра в
компютърната зала DOOM-6, това време за игра го плати Г.. (...) Ако
Г. беше казал, че не съм го извършил аз и съответно аз бях казал, че не
зная какво се е случило, никой нямаше да е на това дередже в момента; да
кажа, че не зная какво се е случило беше най-добре.“ Отделно от очевидно
признатия факт, че свидетелят (или може би дори извършител) В. И.
се е възползвал от част от облагата на грабежа (деяние, макар и незначително,
но формално съставомерно по чл. 253, ал. 1 от НК), веднага възниква въпросът
– защо извършителят Г. е трябвало да казва, че „не съм го извършил
аз“? Възможно ли е свидетелят И. през цялото време да е осъществявал
своите накъсани, нелогични и противоречиви действия в преследването на една
съвсем проста цел: да прикрие евентуално свое съучастие в грабежа, като
междувременно вдигне възможно най-плътна „димна завеса“ чрез очертаването
на драматичната сцена на насилствено проникване в жилището му от страна на
подсъдимите Лазаров и Г., и приписването на драстично заплашване от
тяхна страна? Какво са го заплашвали? – да каже истината, която той не е могъл
да каже, защото друга една „истина“ вече е била записана и някой в полицията
го е заплашил, че при промяна на показанията си ще носи наказателна
отговорност?
Жалба от Данаил Димитров Лазаров по чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 от НПК пред АС-Варна стр. 16 / 52
ж. 1. Част от отговорите на повдигнатите по-горе въпроси идват в следващите
показания на свидетеля В. И. – отново пред районен съдия
В. П. по н.о.х.д.№3765 от 2014 г. на 44-ти св. при РС-Варна (в
открито съдебно заседание от 14.07.2015 г.) и след това – в Молбата му с вх.
№28150 от 18.09.2015 г. по в.н.о.х.д.№1142 от 2015 г. на ОС-Варна. Така, в
показанията от 14.07.2015 г. свидетелят И. потвърждава, че „листа, който
намерих в апартамента, след посещението на Данаил и Г., преди това
никога не го бях виждал. Преди този разговор с Данаил и Г. в
апартамента на баба ми, никой от подсъдимите не ме е уговарял да сменям
показанията си“ и след предявяване от Първоинстанционния съд на въпросния
„лист“ („документа“, предаден доброволно на 25.10.2013 г. пред старши
разследващ полицай М. К. от 02 РУП ОД МВР Варна), свидетелят
признава, че не може да разпознае дали това е същият „лист“ и, че дори не е
зачел написаното, когато последно твърди да е намерил този лист в жилището
си. За последното свидетелят И. със сигурност лъже, тъй като на други
мяста дава ясни индикации, че знае какво е написано в „листа“ (вж. т.т. 5.1.б.6 и
5.1.г.1 по-горе).
2. Окончателно позицията на свидетеля В. И. се преобръща в
Молбата му с вх.№28150 от 17.09.2015 г. по в.н.о.х.д.№1142 от 2015 г. на ОС-
Варна, където четем: „...не съм съгласен с това, че [подсъдимият] Данаил
[Лазаров] е бил осъден, защото аз лично го поканих да влезе в нас, като казах
на баба да го пусне и тя му каза да влезе. Поканих го с цел, ако случайно
Г. ми направи нещо, Данаил да ме защити, защото се познаваме от
години и му вярвам. (...) Когато Данаил влезе, се здрависахме и той седна
настрани в стаята и слушаше какво си говорим с Г., и се занимаваше с
телефона си“. От цитираните твърдения е видно, че подсъдимият Лазаров нито
е упражнил насилие, за да проникне в жилището на свидетеля И., нито е
участвал в склоняването му към лъжесвидетелстване. Независимо от тази
радикална промяна в показанията на свидетеля, обаче, Второинстанционният
съд не само, че не го допуска до повторен разпит, но дори пропуска да обсъди в
постановеното Решение от 12.11.2015 г. защо е счел за правилно да не стори
това. Считаме, че към него момент е била налице хипотеза по чл. 327, ал.ал. 3 и
4 от НПК – защото в своята молба свидетелят В. И. разкрива
очевидно ключови за изхода на делото обстоятелства; следователно, нарушени
са чл. 13, ал. 1, чл. 107, ал. 2, чл.чл. 315 и 316 от НПК. А както ще видим по-долу,
сходни нарушения са допуснати и по отношение на други ключови свидетели по
делото (вж. т. 5.4.д по-долу).
з. И накрая – със своята последна Молба от 23.03.2016 г. с вх.№2326 от 04.04.2016
г. по в.н.о.х.д.№1142 от 2015 г. на АС-Варна свидетелят В. И.
директно изразява желанието си „да оттегли дадените от него в
Досъдебното производство и в предходните инстанции лъжливи показания“
срещу подсъдимия Данаил Лазаров, като заявява, че „[подсъдимият] Данаил
Лазаров не е влизал насилствено в дома му, не го е заплашвал с убийство и
не го е склонявал към лъжесвидетелстване“. Свидетелят И. признава, че
„при условията на силен страх от [подсъдимия] Г. Г. се
почувствал принуден да подпише свидетелката Р. Р. (негова
прабаба), която изобщо не е разпитвана на 24.10.2013 г. от старши
Жалба от Данаил Димитров Лазаров по чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 от НПК пред АС-Варна стр. 17 / 52
разследващ полицай М. К. и не е давала показания срещу подсъдимия
Данаил Лазаров“ в Досъдебното производство.