forum.lex.bg

misiii написа:Здравейте. Имам стари задължения към Топлофикация и съм внасяла определени суми. Като си погледнах скоро бележките установих, че от главницата ми е погасена някаква много малка сума, всичко отива за лихви. От позната разбрах, че мога да почна първо да си погасявам главницата и да не ми текат лихви. Има ли някъде такъв закон, който позволява това, за да знам следващ път изрично да упомена какво внасям Благодаря!

Гост. написа:

shelley написа:Дали става дума за "лихви" или говорим за "обезщетение за забава"? Защото разликата в правните последици точно при погасяването е огромна.
"Чл. 86. При неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата...Размерът на законната лихва се определя от Министерския съвет."
Разбирате какво имам предвид, нали?

Вече съвсем професионално по темата, защото тези работи с НП и Топлофикация ми идват в повече.
Знам, че обезщетението по 86 е обезщетение за т.н. мораторни вреди,същото не е лихва по смисъла на чл. 76, въпреки, че се изчислява по начин, както и законната лихва( то в рамера няма разлика: ОЛП плюс 10 пункта, съгласно ПМС 72/94г.). " Приравняването на обезщетението за забавено плащане до размера на законната лихва обаче не влече след себе си задължение за погасяването му по реда на чл. 76, ал.2 ЗЗД/вж. Решениe № 1276 от 8.10.1999 г. на ВКС по Г. д. № 577/99 г., V г. о./."
Уф, трябва да продължа.... ама ми развалихте седянката, да знаете : претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не е лихва и това изключва приложението на чл. 76, ал. 2 ЗЗД при погасяване на задълженията (Решение № 48 ОТ 25.01.2000г, г.д.№ 1065/99г.)

kalahan2008 написа:Малко да повдигна темата наново.
Проблемът идва още от

ВЗЕМАНЕТО ПО ЧЛ. 86, АЛ. 1 ЗЗД НЕ Е ЛИХВА ПО СМИСЪЛА НА ЧЛ. 76, АЛ. 2 ЗЗД И ПОРАДИ ТОВА СЕ ПОГАСЯВА СЛЕД ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ЗАДЪЛЖЕНИЕТО ЗА ГЛАВНИЦАТА.
Чл. 76, ал. 1 и 2 ЗЗД
Чл. 86, ал. 1 ЗЗД


Докладчик съдията Тодор Домузчиев
С атакуваното решение Б. апелативен съд е оставил в сила решение№ 91/1998 г. по гр. д. № 128/1997 г. на Б. окръжен съд, като е приел, че същото е законосъобразно с оглед релевираните по делото доказателства. Изложил е съображения, че спорните правоотношения между страните са породени от неразчетени сметни отношения във връзка със заплащане на инертни материали, доставени от ищеца, настоящ касатор, на ответника - купувач по сделката. Приел е, че ответникът е платил главницата, но със забава, поради което дължи обезщетение за същата, съобразно времето на забавата и действащия лихвен процент през този период. Приел е, че при заплащане на сумите не следва да се прилага разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД и че жалбата против първоинстанционното решение е неоснователна.
ВКС, V г.о., споделя изцяло приетото от Б. апелативен съд и намира доводите на касатора за незаконосъобразност на съдебния акт за неоснователни.
От фактическа страна е безспорно установено количеството на доставените инертни материали, тяхната стойност и размера на заплатената от ответника сума. Не е спорно, че плащането е извършено със забава. Спорен е въпросът как следва да стане плащането и приложима ли е разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Във връзка с навежданите от касатора доводи, ВКС, V г.о., приема следното:
Съгласно чл. 76, ал. 2 ЗЗД, когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, погасяват се най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата. Чл. 86, ал. 1 ЗЗД постановява, че при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.
И в двата случая се касае до акцесорни вземания, които могат реално да съществуват само при наличие на главен дълг. Независимо че и в двата случая дължимата сума се изчислява в лихви - договорна лихва в първия случай и определена от закона във втория, вземанията
се различават по своята същностна характеристика.
Тези различия са:
1. Лихвата е възнаграждение, което длъжникът на пари или на заместими вещи, трябва да престира на кредитора, защото е ползвал същите. Тя е граждански плод и се дължи по силата на едно правоотношение, като нейният размер се определя от размера на капитала и времето на ползването му.
Вземането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не е възнаграждение, а служи за обезщетение за претърпените вреди за времето на забавата. Презумира се, че вредата е равна на размера на законния лихвен процент, действащ по време на забавата и че кредиторът би могъл да получи заемообразно на кредитния пазар сума, равна по размер на тази невърната му в срок, като заплати лихви по кредита. Именно техния размер ще получи като обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, но законът не ограничава обема на отговорността (вж. изр. 2 на същата алинея). Докато лихвата може да се уговаря в пари (най-често) или в заместими вещи, обезщетението е винаги в пари.
2. Лихвата е договорна и се дължи по силата на едно съглашение между съконтрагентите. Съгласно чл. 240, ал. 2 ЗЗД, заемателят дължи лихва, само ако това е уговорено писмено.
Обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се дължи по силата на закона и без да е договорено между страните (затова обезщетението се нарича още законна лихва, макар и неточно).
3. Лихвата се дължи и при точно изпълнено задължение за плащане на главния дълг във времево отношение.
Обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се дължи само при забавено изпълнение.
Изложеното налага извод, че претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не е лихва и това изключва приложението на чл. 76, ал. 2 ЗЗД при погасяване на задълженията.
В подкрепа на казаното, че не следва да се прилага чл. 76, ал. 2 ЗЗД при претендирано заплащане на главница и обезщетение за забава, ВКС, V г.о., излага и следните съображения:
Забавата не влияе върху определения размер на лихвата по договора за кредит, а доколкото паричното задължение по главния дълг се погасява със забава, отговорността за нея ще се носи на отделно основание, заедно и наред със задължението за лихва. Фактът, че обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се изчислява на база действащите законни лихви през времето на забавата, не променя неговия характер и не го прави лихва, защото начинът на изчисляване не може да промени същността на вземането, а лихвеният процент ще определи само размера на обезщетението, респ. съотношението на акцесорното вземане спрямо главния дълг.
Или, в процесния случай следва да се приложи чл. 76, ал. 1 ЗЗД, при което се погасява най-напред главницата, а после обезщетението за забавеното й плащане. Като е приел същото, Б. апелативен съд е постановил законосъобразно решение, което следва да се остави в сила.

Основният аргумент на ВКС в цитираните по-горе решения е, че обезщетението за забава не било законна лихва и затова същото следва да се погасява след главницата.
Това становище на ВКС повдига няколко въпроса, които са подминати в решенията:
1. След като обезщетението за забава не било законна лихва, какво всъщност е законната лихва и кога се прилага?
Видно от текста на Постановление № 100 от 29.05.2012 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, както и на отмененото Постановление № 72 от 08.04.1994 г. за определяне на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, законната лихва се определя за просрочените задължения. Така просрочените публични задължения винаги се събират в размер на законната лихва (чл. 1, ал. 1 от ЗЛДТДПДВ). Има и изключения - напр. за осигуровки по КСО, за лихви върху глоби по КТ, където размерът на лихвата е ОЛП+20 %, а не +10%.
Чл. 86 ЗЗД определя един минимален праг на вземането за обезщетение, какъвто е законната лихва, което обаче не лишава кредитора от възможността да претендира и по-голямо обезщетение за реално претърпените вреди (чл. 86, ал. 1, изр. 2). Но това не променя характера на това обезщетение - то пак си е лихва, доколкото се изчислява като процент от главницата и се отнася за определен или определяем времеви период. Неправилно е становището на ВКС, че лихвата е само възнаградителна и представлявала възнаграждение, което длъжникът на пари или на заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото е ползвал същите. Обезщетението за забава също е възнаграждение за кредитора, но такова, каквото той получава заради пропуснатата възможност да ползва своите пари. Никъде в чл. 76, ал. 2 не се прави разграничение между възнаградителна и законна лихва. Ако следваме логиката на ВКС, ще излезе, че след настъпване на изискуемостта на задължението ще продължава да се начислява договорната лихва до окончателното изплащане на задължението, което всъщност не е така. С настъпване на изискуемостта договорната лихва се заменя от законната.
2. Тълкуването на ВКС противоречи на самия закон. Чл. 136 определя редът на погасяване на задълженията, като в т.1 е посочено, че първо се погасяват разноските за обезпечаването и принудителното изпълнение срещу имуществото. Ако е вярно тълкуването на ВКС, то ще излезе, че редът на погасяване на разноските се определя от чл. 76, ал. 1, а не чл. 136 ЗЗД, т.е. първо следва да се погасява най-обременителното задължение (главницата) и чак след това - разноските и лихвите. Което обаче противоречи на чл. 136, т. 1 ЗЗД. С други думи, тълкуването на ВКС създава нова привилегия (за плащане първо на главницата), която не е в синхрон с предвидените в чл. 136 привилегии.