neutralen написа:Добре, разбрах - ти схващаш спирането на давността като вид "прекъсване" на давността в чисто житейски смисъл - щом давността не тече, значи е прекъсната.
Не, щом давността не тече, значи е спряна. Прекъсването и спирането настъпват в един и същи момент - при предявяване на иска.
Общата идея на давността е да се стимулира кредиторът да действа, за да защити правата си, тъй като продължителното бездействие създава правна несигурност. Давността спира за времето, когато съществуват пречки кредиторът да упражни правата си - например докато тече процесът, в който се установява съществуването на правото. Тъй като ако не се спре давността е възможно в хода на процеса давността да изтече, а продължителността на процеса в повечето случаи е извън волята на кредитора.
При прекъсването идеята е друга - действията на кредитора по реализация на вземането показват неговата активност и желанието му да си събере вземането. При прекъсване на давността започва да тече нова давност само при условие, че вземането е установено в следствие от предявяване на иска. Това условие е въведено като преграда пред възможността кредиторът да злоупотреби с правото си на иск и да завежда самоцелно искове с единствената цел да прекъсва давността, а след това да ги оттегля. Т.е. от една страна на везните е разбирането, че кредиторът трябва да бъде стимулиран (и поощрен) да проявява активност за събиране на вземането си, но от друга страна се противопоставя принципната забрана за злоупотреба с права (в частност-с правото на иск). Затова нормата на чл. 116, б. "б", предл. 2 ЗЗД въвежда баланс между двата принципа. С други думи, правилото е, че с проявяване на активност от кредитора /завеждане на иск, предприемане на действия по принудително изпълнение) давността се прекъсва, а изключението е, че давността не се счита за прекъсната, ако искът не е уважен - за да се попречи на злоупотреба с процесуални права /чл. 3 ГПК/. По време на процеса се извършва проверка не само за съществуването на вземането, но и за добросъвестността на кредитора. С други думи, изключението има морални измерения.
Това изключение обаче натоварва кредитора и с голяма отговорност - той трябва много внимателно да спази изискванията за редовност и допустимост на исковата молба, защото ако в хода на процеса се установи, че те не са спазени, делото ще бъде прекратено поради недопустимост, без да бъде установено с влязло в сила решение дали вземането съществува или не.
Тук идва голямата разлика между двата института - в чл. 115 ЗЗД не е предвидено, че ако искът не бъде уважен, давността не се смята за спряна. Няма отпадане на последиците на спирането с обратна сила. С други суми излиза, че кредиторът може да завежда няколко поред нередовни или недопустими искови молби единствено с цел да спира /без да прекъсва/ давността. Изглежда законодателят или е пропуснал да забележи този недостатък на уредбата, или го е направил с някаква цел.
Принципът е, че давност не тече, докато кредиторът не е в състояние да събира вземането си поради препятсвие, което е извън контрола му и за което не може разумно да се очаква, че може да бъде избегнато или преодоляно от него. Преимущество в баланса между интереси има кредиторът, който добросъвестно се стреми да постигне удовлетворение. В случаите, когато кредиторът завежда умишлено нередовни искови молби единствено с цел да спира да тече давността, очевидно се касае за недобросъвестност и подобно поведение не бива да се толерира. Затова мисля, че законодателят de lege ferenda трябва да посочи изрично в чл. 115, б. "ж" ЗЗД, че ако искът не бъде уважен, давността не се смята за спряна.
Ако някой иска, може да ми разясни - дали и защо давността се спира в случай, че делото е прекратено, без да има произнасяне по същество на съда.