Конституционният съд в състав: председател: Евгени Танчев, и членове: Емилия Друмева, Владислав Славов, Димитър Токушев, Благовест Пунев, Пламен Киров, Красен Стойчев, Георги Петканов, Ванюшка Ангушева, Цанка Цанкова, Стефка Стоева, Румен Ненков, при участието на секретар-протоколиста Силвия Василева разгледа в закрито заседание на 4 октомври 2011 г. конституционно дело № 7 от 2011 г., докладвано от съдията Георги Петканов.

Производството е по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията.

Делото е образувано на 22 март 2011 г. по искане на главния прокурор на Република България за обявяване на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията противоконституционността на разпоредбата на чл. 100 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание (ПОДНС) (обн., ДВ, бр. 58 от 2009 г.; последно изм., ДВ, бр. 43 от 2010 г.). В искането се твърди, че тази разпоредба е противоконституционна в частта, "в която установява задължение за държавни органи и длъжностни лица от държавната и общинската администрация и граждани да предоставят сведения и документи, които представляват следствена тайна, поради противоречие с нормите на чл. 8 и чл. 117, ал. 2 от Конституцията".

Правилникът за организацията и дейността на Народното събрание е особен вид нормативен акт, който не е закон и се приема въз основа на Конституцията (Решение № 7 от 2010 г. по к. д. № 5 от 2010 г.). Той подлежи на контрол за конституционност от Конституционния съд като акт на Народното събрание (чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията), а преценката се прави единствено с оглед на това дали са нарушени конституционни разпоредби. С посочения текст (чл. 100 ПОДНС) Народното събрание задължава всички държавни органи и длъжностни лица от администрацията и гражданите да предоставят необходимите сведения и документи, дори когато те представляват следствена тайна.

Интересите на гражданите и обществото изискват изграждането на независима съдебна власт при установения от Конституцията принцип за разделението на властите. Според главния прокурор съдържанието на разпоредбата на чл. 100 ПОДНС е в противоречие с чл. 8 от Конституцията, провъзгласяващ разделението на властите, и с чл. 117, ал. 2 от Конституцията, който гарантира независимостта на съдебната власт. Той поддържа, че оспорената разпоредба поставя дейността на органите на съдебната власт по осъществяването на наказателното правосъдие в зависимост от законодателната власт, което е в противоречие с Конституцията.

В искането се твърди още, че с посочения текст на чл. 100 ПОДНС Народното събрание задължава всички държавни органи и длъжностни лица от държавната и общинската администрация и гражданите да предоставят необходимите сведения и документи във връзка с въпросите, предмет на анкети, проучвания и изслушвания, дори когато сведенията представляват следствена тайна. Главният прокурор поддържа разбирането, че чл. 100 ПОДНС в атакуваната му част е в несъответствие с Конституцията на Република България и законодателната власт недопустимо се намесва в конституционните правомощия на съдебната власт.

С определение от 16 май 2011 г. Съдът е допуснал искането за разглеждане по същество конституционосъобразността на оспорената разпоредба. Със същото определение са конституирани като заинтересувани страни Народното събрание, Министерският съвет, министърът на вътрешните работи, министърът на правосъдието, Върховният касационен съд, Върховният административен съд, Съюзът на съдиите в България, Асоциацията на прокурорите в България, Националното сдружение на българските прокурори и Висшият адвокатски съвет, като им е предоставена възможност да представят писмени становища по делото.

Съдът е изискал от Народното събрание стенографските протоколи от пленарните заседания по приемането на Правилника за организацията и дейността на 41-ото Народно събрание.

С дадения в определението срок са постъпили писмени становища от Народното събрание, Върховния касационен съд, Асоциацията на прокурорите в България и Висшия адвокатски съвет. Останалите заинтересувани страни не са представили становища.

В рамките на предоставения му срок главният прокурор се е възползвал от възможността да представи допълнителни съображения. В тях той се спира на противоречията на чл. 100 ПОДНС, отнасящи се до разделението на властите. С въведеното в него задължение, което практически осуетява наказателното преследване, се противоречи на принципа за разделение на властите и се парализира дейността на една от властите, каквато в случая е съдебната власт. Според главния прокурор разпоредбата на чл. 100 ПОДНС води до намеса на законодателната власт в съдебната, до вмешателство при реализирането на конституционните функции на съдебната власт. Със задължението, което чл. 100 ПОДНС установява за държавните органи, част от които са и следствените органи и тези на прокуратурата, се преминава границата на разделение на властите. Съобразно разпоредбата на НПК събирането на сведения и документи във връзка с разследването на дадено престъпление по същество е осъществяването на досъдебно производство, което от своя страна е една от основните функции на органите на съдебната власт. Според главния прокурор чрез разпоредбата на чл. 100 ПОДНС законодателната власт се намесва в осъществяването на конституционните функции на съдебната власт, което противоречи на чл. 8 от Конституцията, и това важи не само когато разследването се осъществява от следователи и прокурори, но и когато то се осъществява от представители на изпълнителната власт, каквито са разследващите полицаи. Определящото в случая е характерът на дейността им, а това е част от нея, присъща на съдебната власт.

Както изтъква главният прокурор, в чл. 130, ал. 7 от Конституцията са определени границите, в които Народното събрание може да се интересува и намесва в дейността на съдебната власт. Висшият съдебен съвет (ВСС) приема доклад на главния прокурор за дейността на прокуратурата и разследващите органи и го внася в Народното събрание. Чрез него и чрез неговото обсъждане Народното събрание може да узнава и да се запознава със сведения и документи, които представляват следствена тайна. Главният прокурор твърди, че запазването на следствената тайна е гаранция за осъществяване на функциите на съдебната власт като самостоятелна функция на държавна власт. Нейното разпространяване, включително и чрез предоставянето на сведения и документи, които представляват следствена тайна, нарушава конституционния принцип за разделение на властите.

По делото е представено становище от Народното събрание, с което се поддържа, че искането е неоснователно, тъй като чл. 100 ПОДНС не противоречи на Конституцията. Народното събрание не подкрепя исканията на главния прокурор на Република България за установяване противоконституционността на разпоредбата на чл. 100 ПОДНС в частта, в която установява задължение на държавни органи и длъжностни лица да предоставят сведения и документи, които представляват следствена тайна. В чл. 80 от Конституцията е вменено в задължение на длъжностните лица и гражданите, когато бъдат поканени, да се явяват пред парламентарните комисии и да им предоставят исканите от тях сведения и документи. Според Народното събрание тук законодателят не е ограничил нито кръга на лицата, нито кръга на информацията, която следва да бъде предоставена. В този смисъл атакуваната разпоредба на чл. 100 ПОДНС е отражение на разпоредбата на чл. 80 от Конституцията. Следва да се има предвид още, че информацията, която би получило Народното събрание, може да се използва единствено за осъществяване на функциите му. Народното събрание няма друг правно регламентиран способ за намеса в работата на съдебната система.

Върховният касационен съд (ВКС) изцяло подкрепя искането на главния прокурор на Република България за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 100 ПОДНС. Становището на ВКС е за уважаване искането на главния прокурор поради противоречие на цитираната разпоредба от ПОДНС с чл. 8 и чл. 117, ал. 2 от Конституцията. Искането на главния прокурор се споделя по изложените в него съображения както относно допустимостта, така и относно основателността му.

Според ВКС искането е основателно и поради други съображения. Оспорената разпоредба, доколкото включва между задължените лица още президента, вицепрезидента, конституционните съдии и всички магистрати, противоречи пряко на Решение № 5 от 1995 г. по к.д. № 3 от 1995 г. Според ВКС в Решение № 5 от 1995 г. за първи път е извършено т. нар. конформно (щадящо, съхраняващо) тълкуване на закона. То се приема да е конституционосъобразно, но само при положение, че се разбира и прилага със смисъла и съдържанието, разкрити от Конституционния съд. В случая Съдът избира между възможните тълкувания на закона онова, което съответства на Конституцията, и обявява, че законът остава да действа именно при това тълкуване и така избягва постановяването на анулиращо закона решение.

В същото решение Конституционният съд (КС) е приложил техниката на т. нар. още неутрализиращо конформно тълкуване, като от тълкуваната разпоредба е изключил онази възможна нейна интерпретация, която би я поставила в противоречие с Конституцията. Сезиран с оспорване на конституционосъобразността на чл. 95 от тогавашния ПОДНС, КС е приел, че разпоредбата не противоречи на чл. 8 от Конституцията, с изключение на президента, вицепрезидента, конституционните съдии и всички магистрати. Решение № 5 от 1995 г. по к.д. № 3 от 1995 г. като задължително за всички органи, юридически лица и граждани (чл. 14, ал. 6 от Закона за Конституционен съд), а следователно и за самото Народно събрание, е налагало поначало изключване от кръга на възможните източници на информация лицата, които КС е изключил.

ВКС счита също, че единственият проблем за непосредствено действие на решението е дали задължителната му сила може да следва само от мотивите към него, където КС е заявил, че "императивно следва да бъдат посочени лицата, по отношение на които този текст не се прилага". ВКС подкрепя дадения в теорията положителен отговор на въпроса, че главните (принципни, "носещи") мотиви са задължителни, независимо към какво тълкуване се отнасят - нормално (абстрактно, несвързано с определения казус) или казуално (свързано с определен казус).

А по отношение на всички останали лица чл. 100 ПОДНС е в противоречие според ВКС с чл. 117, ал. 2 от Конституцията поради съображенията, изложени от главния прокурор. Опазването на следствената тайна е дейност по осъществяване функциите на съдебната власт. Нейната независимост според ВКС е заплашена в най-голяма степен с намесата от представители на другите власти, която винаги може да повлияе на вътрешното убеждение на прокурори и следователи, на съдии и съдебни заседатели. Тя може да създаде предпоставки за прояви, противоречащи на изискващите се от тях обективност и безпристрастност.

Асоциацията на прокурорите в България (АПБ) поддържа искането на главния прокурор на Република България за установяване противоконституционността на разпоредбата на чл. 100 ПОДНС заедно с подкрепящите го мотиви. АПБ намира още, че атакуваният текст от ПОДНС противоречи на Конституцията с оглед разделението на властите по смисъла на чл. 8, доколкото създава възможност неприключило досъдебно производство да бъде предмет на парламентарен контрол. Магистратите са политически неутрални и издаваните от тях актове не могат да бъдат предмет на политически контрол. Установеното за магистрат задължение да предостави на Народното събрание информация, когато същата съставлява следствена тайна, възпроизвежда класическа форма на парламентарен контрол, което е недопустимо в отношенията с политически независимата съдебна власт.

Атакуваният текст от ПОДНС противоречи на Конституцията и с оглед независимостта на съдебната власт, доколкото създава възможност за извършване на парламентарно проучване и анкета върху информация, събирана в хода на неприключило досъдебно производство, и в тази връзка представляващо следствена тайна. Според АПБ независимостта на съдебната власт се изразява в правната недопустимост другите власти пряко да въздействат на органите на съдебната власт при упражняването на техните правомощия. АПБ счита, че законодателната власт може да влияе на съдебната само косвено - чрез изменение в устройствените и процесуалните закони. В тази връзка чл. 100 ПОДНС законово рамкира пряка, следователно недопустима намеса на законодателната власт в дейността на съдебната. Създава възможност парламентарна комисия да получава и използва информация - предмет на разследване, включително такава, получавана в резултат на оперативни разработки, използвани специални разузнавателни средства или отнасящи се до личния живот на гражданите. Следователно с атакуваната разпоредба е поставена под угроза не само независимостта на съдебната власт, но и правата на гражданите, които съдебната власт по Конституция трябва да брани.

В становището си Висшият адвокатски съвет (ВАдвС) твърди, че искането на главния прокурор за установяване на противоконституционност е неоснователно. Според него следствената тайна няма никаква връзка с вътрешното убеждение на органите на съдебната власт, респ. с тяхната независимост. Тя е предвидена в закона единствено с цел доказателственият материал да не стане достояние на разследваното лице, което може да се отрази негативно върху качеството на досъдебното производство. Правото на парламентарните комисии на Народното събрание да поискат информация за факти, съставляващи следствена тайна, не представлява вмешателство в дейността на прокурора и разследващите лица. Органите на Народното събрание нямат правомощия да им дават указания как да формират вътрешното си убеждение. Според ВАдвС съдът е независим, без да оперира със следствена тайна и затова тя е неотносима към независимостта на съдебната власт.

В становището на ВАдвС се твърди още, че искането на главния прокурор не отчита чл. 80 от Конституцията. Той пряко задължава длъжностните лица и гражданите, когато бъдат поканени, да се явяват пред парламентарните комисии и да им предоставят исканите сведения и документи. От тази разпоредба според ВАдвС не са изключени и данните, представляващи следствена тайна. Такова е и становището на Народното събрание. В него се сочи още, че тук законодателят не е ограничил нито кръга на лицата, нито кръга на информацията, която следва да бъде предоставена. Затова според Народното събрание разпоредбата на чл. 100 ПОДНС е отражение на разпоредбата на чл. 80 от Конституцията.

Конституционният съд обсъди съображенията, съдържащи се в искането и в становищата на заинтересуваните страни, и за да се произнесе, взе предвид следното:

Интересите на гражданите и обществото налагат изграждането на независима съдебна власт при установения в чл. 8 от Конституцията принцип за разделение на властите. Ефективната съдебна защита на основните права и конституционосъобразното действие на съдебната власт се намират в пряка връзка и с принципа на нейната независимост. По силата на чл. 117, ал. 2 от Конституцията съдебната власт е независима, като при осъществяването на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона. Зависимостта им от указанията, преценката и насоките на законодателната или изпълнителната власт, както и от други държавни органи и длъжностни лица е нарушение на категоричния конституционен императив, съдържащ се в разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от Конституцията. В становището на Народното събрание се твърди, че независимостта на съдебната власт не е абсолютна. Това виждане се подкрепя от Конституционния съд. Следва обаче да се има предвид, че няма работеща конституционна система, която да предвижда и осигурява абсолютна независимост на която и да е от трите власти, защото необходимото равновесие се постига чрез взаимно възпиране и взаимодействие. Балансът предполага всяка една от властите да притежава възможност за взаимодействие с другите власти. Чрез взаимното възпиране се осигурява и тяхната независимост.

Въпросът за конституционосъобразността на разпоредбата на чл. 100 ПОДНС на първо място е свързан с разделението на властите. Недопустимо е да се нарушава принципът, прогласен в чл. 8 от Конституцията. Чрез императивната разпоредба на чл. 100 ПОДНС се установява задължение за държавни органи и длъжностни лица да предоставят сведения и документи, които представляват следствена тайна. С оглед принципа за разделение на властите е недопустимо законодателната власт да присвоява управленски правомощия, които Конституцията не й е предоставила, какъвто е настоящият случай. Трябва да се отбележи, че чл. 8 от Конституцията е основополагаща норма, а държавната власт има три основни сфери на проявление, възложени на три основни системи от органи, относително независими един от друг, които функционират в определена взаимна връзка. Те взаимодействат помежду си и са проява на държавната власт. Разделението на властите не трябва да води до изолация, а до взаимодействие между тях (Решение № 6 от 1993 г. по к. д. № 4 от 1993 г.; Решение № 1 от 1999 г. по к. д. № 34 от 1998 г.; Решение № 15 от 1999 г. по к. д. № 11 от 1999 г. и др.). Разбирането за демокрация и правова държава е свързано неразривно с правилото на чл. 8 от Конституцията. Основните за нормалното съществуване на обществото теории като "разделение на властите", "взаимно възпиране" и "взаимодействие и сътрудничество" са плод на исторически традиции, субективни нагласи и съдържат малко или повече неосъществени по нормативен път идеи. Поради това разделението в различните страни и в различните епохи е реализирано в разнообразни съчетания.

С термина "разделение на властите", както и в много други правни термини се обобщава широко съдържанието, но той се употребява и днес по традиция, създадена под въздействието на определени исторически и политически фактори. Правното и политическото съдържание на термина "разделение на властите" се състои в това, че става дума за трите основни функции на държавната власт, т.е. разграничаване компетентността между трите групи органи, а не някакво тривластие, включено в управлението на съвременната държава. Иначе казано, разделението на властите може да бъде определено като метод за функциониране на държавната власт и средство за предотвратяване на евентуален произвол от страна на другите държавни органи. Това рефлектира върху правата на гражданите, а между различните власти няма "китайска стена" и те взаимодействат помежду си.

Следва да се има предвид още, че Република България е правова държава и разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна от Основния закон установява един от принципите на държавното управление. Във всички случаи трите власти е необходимо да си взаимодействат и законодателят е длъжен да осигурява механизми за балансиране на взаимоотношенията между тях. Това взаимодействие обаче не може да бъде абсолютно. От тази гледна точка трябва да се приеме, че разпоредбата на чл. 100 ПОДНС нарушава принципа за разделение на властите и накърнява независимостта на съдебната власт. Тази независимост е гарантирана от това, че при вземане на решение всички съдебни органи се подчиняват само на закона и могат свободно да изграждат своето вътрешно убеждение. Конституционният съд поддържа, че дейността на съдебните органи не може да бъде предмет на контрол от законодателния орган, защото това е противоконституционно. Разпоредбата е противоконституционна в частта, с която се установява задължение за държавни органи и длъжностни лица от администрацията и граждани да предоставят сведения и документи, които представляват следствена тайна. Трите власти взаимодействат помежду си и са проява на държавната власт. Те са равностойни, независими и се възпират една друга, като си взаимодействат (Решение № 6 от 1993 г. по к. д. № 4 от 1993 г.; Решение № 1 от 1999 г. по к. д. № 34 от 1998 г. и др.).

По волята на конституционния законодател съдебната власт е самостоятелна и независима. Законодателят е длъжен да осигурява механизми за балансиране на взаимоотношенията между властите, а не да допуска законодателната или изпълнителната власт да се вмества в осъществяване функциите на съдебната. Трябва да се има предвид, че именно съдебната власт е призвана от Конституцията да защитава правата и законните интереси на гражданите. В системата от правни гаранции за защита на правата и законните интереси на гражданите съдебните органи са най-висши, защото съдът в своята дейност е независим и е подчинен само на закона.

Независимостта на съдебната власт се осигурява и чрез разпоредбата на изречение второ на чл. 117, ал. 2 от Конституцията, според което при осъществяването на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона (Решение № 13 от 1993 г. по к. д. № 13 от 1993 г.; Решение № 3 от 1998 г. по к. д. № 1 от 1998 г.; Решение № 11 от 1998 г. по к. д. № 10 от 1998 г.; Решение № 1 от 1999 г. по к. д. № 34 от 1998 г. и др.). Никой орган, включително и Народното събрание, неговите комисии и народните представители не могат да се намесват в конституционните им правомощия. Правосъдие могат да осъществяват само органи на съдебната власт. Ако такива функции бъдат възложени на органи от други власти, това ще съставлява промяна във формата на управление на държавата (Решение № 3 от 2003 г. по к.д. № 22 от 2002 г.). Макар и самостоятелна, съдебната власт и нейните органи са неразривно свързани с парламентарната форма на управление и са неотменим неин елемент.

Народното събрание не може да изземва функции на съдебната власт, защото се нарушава конституционно установеният баланс между институциите чрез упражняване на функции, които Конституцията е възложила на съдебните органи. В случая Народното събрание излиза извън кръга на правомощията си, посочени в чл. 84 и 85 от Конституцията, и изземва конституционни правомощия на съдебната власт. В този смисъл действието на разпоредбата на чл. 100 ПОДНС е конституционно недопустимо (Решение № 4 от 2008 г. по к. д. № 4 от 2008 г.).

Съдебната власт е структурно и функционално обособена. Тя осъществява правосъдната функция на държавата и от това произтича необходимостта от гаранции за независимостта й. Конституционната разпоредба (чл. 117, ал. 2) в първото си изречение прокламира независимост на съдебната власт като една от трите власти на държавата. Във второто изречение е посочено, че при осъществяването на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона. Така се гарантира и независимостта на лицата, участващи в правораздаването, както и независимост на цялата система, от която са част тези лица. Както е пояснено в решенията на КС, в които е обсъждан и чл. 8 от Конституцията, трите власти са равнопоставени, независими и функционират в определена връзка.

В законодателството няма легално определение на понятието "следствена тайна", но това могат да бъдат само данни от разследванията, които извършват компетентните органи на досъдебното производство. Разгласяването на материалите по разследването е забранено под страх от наказателна отговорност по чл. 360 НК. Само по изключение може да бъде разрешено такова разгласяване от прокурор по чл. 198, ал. 1 НПК. Опазването на следствената тайна представлява част от осъществяването на съдебната власт от съдебните органи, които са независими при осъществяването на своите функции. Затова искането на сведения, които съставляват следствена тайна, засяга принципа на разделение на властите, както и на независимостта на органите на съдебната власт. Такова искане може да повлияе негативно върху вътрешното убеждение на разследващите органи, а проявата на такъв интерес поставя под съмнение тяхната обективност и безпристрастност.

Като държавни органи прокуратурата и следствието не трябва да предоставят на народните представители сведения и документи, когато те представляват следствена тайна. Това ще рече, че забраната ще важи, когато тези сведения и документи съдържат информация за неприключили разследвания. Следствената тайна трябва да е тайна за всички, включително и за народните представители. Твърде много са причините, заради които всяко разследване трябва да се пази в тайна, а именно - да не избяга разследваният в чужбина или да не се укрие в страната, да не се заплашват свидетелите по делото, да не се опетни името на разследвания при недостатъчно улики срещу него и др. Информацията, която се събира по време на следственото дело, е, за да се използва в съда за разкриване на обективната истина.

Искането за обявяване на чл. 100 ПОДНС за противоконституционен е основателно. С тази разпоредба съдебните органи се задължават да предоставят необходимите сведения и документи, дори когато те представляват следствена тайна. Поставянето на действията на съдебните органи в зависимост от предварително установеното им задължение от орган на законодателната власт представлява недопустима намеса в тяхната работа. Съдебната власт е самостоятелна, като нейната зависимост от административно дадени преценки от други органи (в случая от Народното събрание) е нарушение на конституционни норми и е недопустимо. Затова Конституционният съд приема, че оспорената разпоредба е конституционно нетърпима. Като се е намесила в конституционните правомощия на съдебната власт, законодателната власт нарушава определени конституционни принципи (Решение № 4 от 2008 г. по к. д. № 4 от 2008 г.).

Разпоредбата на чл. 100 ПОДНС в атакуваната му част е в несъответствие с Конституцията на Република България, доколкото законодателната власт недопустимо се е намесила в конституционните правомощия на съдебната власт. Законодателната власт не може да навлиза в разпоредителните правомощия на съдебната власт, както е направено с чл. 100 ПОДНС. Прокуратурата и следствието са част от съдебната власт. Техният конституционен статус не може да бъде накърняван и тяхната дейност не може да бъде затруднявана чрез нарушаване на следствената тайна. Те не могат практически да осъществяват дейността си, ако следствената тайна бъде нарушена.

Народното събрание не може да присвоява функции на съдебната власт, защото се нарушава конституционно установеният баланс между институциите. От друга страна, недопустимо е законодателната власт да се намесва в правомощията на съдебната власт и да навлиза в разпоредителните й правомощия. Работата с факти, които представляват следствена тайна, е в правомощието на органите на съдебната власт. Затова, ако Народното събрание изземва функциите на съдебната власт, то променя конституционно установения баланс между властите и се отнемат правомощия, които Конституцията е предоставила на съдебната власт. В случая Народното събрание е излязло извън кръга на правомощията си, определени от Конституцията, и е упражнило правомощия на органите на съдебната власт. Разпоредбата на чл. 100 ПОДНС засяга функционирането на конституционно установени органи и се създават трудности при осъществяването на дейността им. Тя влиза в противоречие с чл. 117, ал. 2 от Конституцията, създава затруднение и невъзможност за функциониране на държавните институции. Конституционният статус на съдебните органи не може да бъде накърняван и дейността им не може да бъде затруднявана чрез нарушаване на режима на следствената тайна. С разкриването на следствената тайна те не могат да осъществяват нормално своята дейност. Изземването от страна на Народното събрание на конституционни функции, които принадлежат на съдебната власт, е нарушение на принципите на разделение на властите и на независимостта на съдебната власт.

Във връзка с възраженията на ВАдвС и Народното събрание трябва да се направи паралел между понятията "държавен орган" и "длъжностно лице". Държавните органи са функционално предназначени и структурно обособени да осъществяват, всеки в границите на нормативно определената му компетентност, държавна власт. С оглед обхвата на компетентността им в предметно отношение държавните органи биват различни по характер и компетентност. Системата от всички държавни органи образува държавния апарат, който осъществява държавната власт.

Качеството "държавен орган" не се препокрива с качеството "длъжностно лице". Нямат се предвид лицата или персоналният състав, когато се говори за държавен орган. Точно обратното, при длъжностните лица се имат предвид лицата, които заемат едно или друго място при изпълнението на съответните държавни функции. Двете понятия се изграждат на различни плоскости. От гледна точка на понятието държавен орган е важно какви държавновластнически правомощия той упражнява спрямо другите правни субекти: останалите държавни органи, обществени организации и гражданите. От гледна точка на "длъжностни лица" става дума за техните права и задължения, за отговорностите, които носят във връзка със служебното си положение. Независимо че като държавен орган действат физически лица, той не трябва да се идентифицира с тях без оглед на това, какъв орган е - едноличен или колективен. Длъжностни лица пък означава персоналното място на лицата в държавния апарат, техния статут и правоотношението, в което влизат с държавата по силата на служебното си положение.

Според КС искането на главния прокурор трябва да се обсъди във връзка с чл. 80 от Конституцията. Тази разпоредба на Конституцията задължава длъжностните лица и гражданите да предоставят исканите сведения и документи на парламентарните комисии. Нормата няма предвид държавните органи, каквито са прокурорите и следствените органи. Следователно законодателят е ограничил кръга на лицата, които са длъжни да се явят пред парламентарните комисии и да предоставят исканите сведения и документи, включително и факти, представляващи следствена тайна. В този смисъл разпоредбата на чл. 100 ПОДНС не е в съзвучие с чл. 80 от Конституцията.

Конституционният съд приема, че разпоредбата на чл. 100 ПОДНС е в противоречие с изискванията на чл. 8 от Конституцията, провъзгласяващ разделението на властите, и с чл. 117, ал. 2 от Конституцията, който гарантира независимостта на съдебната власт. Поради това оспореният с искането на главния прокурор на Република България текст на чл. 100 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание (обн., ДВ, бр. 58 от 2009 г., последно изм., ДВ, бр. 43 от 2010 г.) следва да се обяви за противоконституционен.

По изложените съображения и на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията на Република България Конституционният съд

РЕШИ:

Обявява за противоконституционна разпоредбата на чл. 100 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание (обн., ДВ, бр. 58 от 2009 г., последно изм., ДВ, бр. 43 от 2010 г.) в частта "следствена".

Съдиите Емилия Друмева, Благовест Пунев, Цанка Цанкова, Стефка Стоева и Румен Ненков са подписали решението с особено мнение.

по конституционно дело № 7 от 2011 г.

на конституционните съдии Емилия Друмева и Стефка Стоева

Не подкрепяме решението, защото считаме, че се е фокусирало само върху съдебната власт и така игнорира и пропуска същностни страни от взаимодействието между трите власти, което е неразделна част от предмета на това дело.

1. Настоящият спор е за част от разпоредба на действащия Правилник за организацията и дейността на Народното събрание (ПОДНС) - чл. 100. Цялостно се регламентира правото на народните представители да питат и търсят информация; регламентира се и насрещното задължение на държавните органи, длъжностните лица и гражданите да им предоставят търсените сведения, дори когато те представляват държавна, служебна или следствена тайна, като гаранция, че правото на народните представители няма да е гола декларация (познато от предишни режими), а се упражнява ефективно, както е присъщо на една парламентарна република, каквато е съвременна България.

2. ПОДНС е особен и единствен нормативен акт, приет и действащ непосредствено въз основа на Конституцията. Всеки негов текст развива конституционна норма, респ. принцип. Въпросният чл. 100 развива заложеното в Конституцията (чл. 79, ал. 1 и 3 и чл. 80) положение, че народните представители упражняват мандата си, като формират временни комисии, провеждат проучвания и анкети, канят длъжностни лица и граждани, които са длъжни да им предоставят исканите сведения и документи, т.е. народните представители осъществяват конституционно предвидените компоненти от своите пълномощия, без които компоненти народното представителство не може да функционира по предназначение и да осъществява основните си функции по Конституция (чл. 62, ал. 1), в т.ч. контрола върху процедурите по разрешаване, прилагане и използване на СРС, съхраняването и унищожаването на получената чрез тях информация съгласно Закона за СРС и Закона за електронните съобщения.

За българското парламентарно право уредбата на чл. 100 ПОДНС е традиция. При действието на сегашната Конституция уредбата е от 1991 г. и се е възпроизвеждала без пленарни дебати във всички парламенти. Сегашната редакция е буквално същата след изменението през 1998 г., когато към основната уредба за правото на народните представители да искат сведения е добавено "дори когато сведенията представляват държавна, служебна или следствена тайна".

3. В настоящото дело се оспорва само част от чл. 100 ПОДНС - правото на народните представители да търсят информация, представляваща следствена тайна; относно информацията - държавна или служебна тайна, правото на народните представители да я търсят не се оспорва. В протеклия конституционен процес няма спор относно това, че законодателството не определя какво се включва в понятието за "следствена тайна". Законът (чл. 198, ал. 1 НПК) борави с "неразгласяване на материалите по разследването" в досъдебната фаза на наказателния процес освен с разрешение на прокурор. Това дългогодишно правило има опора в чл. 127, т. 1 и 2 от Конституцията - прокурорът ръководи всяко разследване и упражнява надзор за законосъобразното му провеждане; може и сам да извършва разследване. Конституцията предвижда също, че разследваща дейност извършват и следствените органи, т.е. следователите (чл. 117, ал. 2), но само в случаите, определени със закон (чл. 128); по аргумент на противното - в останалите случаи разследването се осъществява от други органи. Конституцията не ги посочва сред органите на съдебната власт, защото тези органи не са в съдебната власт, а в изпълнителната власт. Съгласно НПК такива разследващи органи са разследващи полицаи, както и органи на МВР в предвидените от същия закон случаи - все в системата на МВР, т.е. част от изпълнителната власт, която по дефиниция не може да бъде изключена от парламентарния контрол. В решението по настоящото конституционно дело тази линия - правото на народните представители да искат информация от органи на изпълнителната власт, въобще отсъства, което прави решението непълно.

4. Не споделяме приетото в мотивите на решението, че чрез искането на сведения от разследването Народното събрание се намесва в конституционните правомощия на съдебната власт и изземва нейни функции. В решението не е конкретизирано какви точно функции на съдебната власт се изземват от законодателната власт и се упражняват от нея в нарушение на принципа за разделение на властите. С искането на сведения от народните представители не се изземват функции от съдебната и изпълнителната власт. Когато народните представители искат сведения от провеждано разследване, не може да се твърди, че законодателната власт изземва и упражнява самата тя функциите по извършване и ръководство на разследването, както и функциите по упражняване на надзор за законосъобразното му провеждане, които функции чл. 127, т. 1 и 2 от Конституцията възлага на прокуратурата.

Не считаме и че оспорената част от чл. 100 ПОДНС създава невъзможност за функциониране на държавните институции и накърнява конституционния статус на органите на съдебната власт, както е прието в решението. Прокуратурата и следствените органи като конституционно установени органи на съдебната власт функционират напълно независимо от законодателната власт. Упражняването на правомощията по чл. 100 ПОДНС от народните представители не води до невъзможност прокуратурата и следствието да функционират, както и не се накърнява тяхната независимост. Не споделяме становището, че искането на сведения от разследването може да повлияе негативно върху вътрешното убеждение на разследващите органи, както и че проявата на такъв интерес може да постави под съмнение тяхната обективност и безпристрастност. Законосъобразните действия на представителите на законодателната власт, основани на ПОДНС, не могат да влияят на безпристрастността на органите на досъдебното производство.

5. През 1995 г. Конституционният съд се е произнесъл по сроден с настоящия спор предмет - конституционосъобразността на "съседна" на сега оспорвания текст разпоредба на ПОДНС - "Длъжностните лица и гражданите, които бъдат поканени, са длъжни да се явяват пред парламентарните комисии и да им предоставят исканите от тях сведения и документи." Тогава, през 1995 г., съдът инцидентно тълкува оспорената норма на ПОДНС и релевантната норма от Конституцията (чл. 80), в резултат на което от няколкото възможни тълкувания на конституционната норма Съдът предприема едно от тях - оспорената разпоредба на ПОДНС не е противоконституционна, но само при условие, че разпоредбата няма да се прилага спрямо президента и вицепрезидента, конституционните съдии и всички магистрати, за да не се нарушава принципът на разделението на властите (Решение № 5 от 1995 г. по к.д. № 3 от 1995 г.). Такова тълкуване, наричано в теорията конформно, в смисъл съхраняващо, присъства и в по-късната практика на Конституционния съд - оспорената норма се приема за конституционосъобразна, но само при положение, че се разбира и прилага със смисъла и съдържанието, разяснени от него. С посоченото тълкуване на Конституционния съд през 1995 г. от кръга на длъжностните лица, от които народните представители търсят служебна информация, са изключени магистратите - съдии, прокурори и следователи. Това решение, както всички решения на този съд, действа erga omnes, т.е. спрямо всички, вкл. и спрямо народните представители. Следователно настоящият спор по отношение на съдебната власт е с вече "решен" предмет.

И в настоящото дело Конституционният съд можеше чрез конформно тълкуване да съхрани правото на народните представители да питат длъжностните лица, вкл. относно досъдебната фаза на наказателното преследване (без магистратите) и така да се постигне балансът между упражняването на присъщите на народните представители права и съобразяването с конституционния принцип за разделение на властите, както принципно Съдът е направил през 1995 г.

по конституционно дело № 7 от 2011 г.

на конституционните съдии Благовест Пунев и Румен Ненков

Категорично не сме съгласни с решението на Конституционния съд, взето с гласовете на мнозинството съдии. Намираме, че липсва конституционна основа за неговото постановяване. Нещо повече, прилагането му ще обуслови не утвърждаване, а нарушаване на установения от Конституцията баланс и взаимен контрол между трите власти. Намираме, че искането на главния прокурор на Република България за обявяване на частична противоконституционност на чл. 100 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание (ПОДНС) е неоснователно по следните съображения:

Според искането Конституцията се нарушава само в онази част на оспорената разпоредба, с която по повод на провежданите парламентарни анкети, проучвания и изслушвания е установено задължение на държавните органи и длъжностните лица от държавната и общинската администрация, а също така и на гражданите, да предоставят на съответните комисии на Народното събрание сведения и документи, представляващи следствена тайна. Вносителят твърди, че въвеждането на такова задължение противоречи на чл. 8 и чл. 117, ал. 2 от Конституцията. Според него по този начин дейността на прокуратурата по осъществяване на наказателното правосъдие се поставя в зависимост от законодателната власт. Така последната се намесва в осъществяване на конституционните функции на съдебната власт и накърнява нейната независимост.

Изразената в искането позиция, за съжаление възприета с постановеното конституционно решение, представлява превратно интерпретиране на действителното съдържание и последиците от прилагането на чл. 100 ПОДНС при съпоставянето им с конституционните принципи на разделение на властите и независимост на съдебната власт. Поначало оспорената разпоредба е приета в изпълнение на чл. 80 от Конституцията, който в никакъв случай не обвързва задължението за предоставяне на сведения и документи на парламентарните комисии с предварителни условия, като например разрешение на представител на друга власт, какъвто е прокурорът.

Следствената тайна е предмет на оскъдно законодателно уреждане в чл. 198 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), който предвижда, че материалите по разследването не могат да се разгласяват без разрешение на прокурора. Когато е необходимо, органът на досъдебното производство предупреждава срещу подпис лицата, които присъстват при извършване на действията по разследването, че не могат да разгласяват без разрешение материалите по делото, като в противен случай носят отговорност по чл. 360 от Наказателния кодекс (НК). Следствената тайна е насочена към информационна защита на разследването срещу евентуални опити за осуетяване на установяването на истината. Тя може да се отнася до различни факти и обстоятелства във връзка с оперативно-издирвателната дейност, довела до образуване на досъдебното производство, събраните доказателства на определен етап от разследването, получената информация чрез способите на доказване, използването на специални разузнавателни средства, сведенията за защитените свидетели, данните за различните следствени версии и т.н. Опазването й се налага преди всичко за нуждите на досъдебното производство, тъй като съдебната фаза на процеса по принцип е публична.

За да се даде правилен отговор на въпроса за съответствието на оспорения текст от ПОДНС с Основния закон, е необходимо да се изяснят функцията и съдържанието на парламентарния контрол, упражняван от комисиите по чл. 80 от Конституцията, при съпоставяне със смисъла и приложното поле на следствената тайна. Посоченият конституционен текст е обвързан с чл. 79 от Конституцията, който предвижда създаване на постоянни и временни парламентарни комисии като помощни органи на Народното събрание, упражняващи от негово име парламентарен контрол. При осъществяване на тази своя дейност комисиите могат да изискват от длъжностни лица и граждани явяването им пред тях, както и предоставяне на исканите от тях сведения и документи. В тази връзка Конституцията не предвижда никакви ограничения или предварителни условия по отношение на характера и съдържанието на изискваната информация.

С Решение № 5 от 17.5.1995 г. по к.д. № 3 от 1995 г. Конституционният съд е приел, че сходен по съдържание текст от ПОДНС от 1995 г. не е противоконституционен, като само в мотивите си е констатирал, че с оглед разделението на властите от кръга на лицата, които Народното събрание или съответната парламентарна комисия могат да призоват да се явят и отговарят на поставените въпроси, следва да се изключат президентът, вицепрезидентът, конституционните съдии и магистратите, т.е. по аргумент на противното това правомощие на парламента и неговите комисии може да бъде упражнено без ограничение по отношение на всички останали длъжностни лица и граждани. Това се налага от необходимостта парламентът да бъде информиран за дейността на изпълнителната власт, която контролира с помощта на постоянните и временните комисии.

Парламентарният контрол, в който помощно участие вземат и комисиите по чл. 80 от Конституцията, има за цел да гарантира прозрачно и отговорно упражняване на изпълнителната власт. От конституционна гледна точка е недопустимо с оправданието за "следствена тайна" Народното събрание, стига да зачита конституционните правомощия на прокуратурата по ръководство, надзор и осъществяване на досъдебното разследване и по повдигане на обвинение за извършено престъпление, да бъде ограничавано във възможностите си да следи за проблемите при изпълнение на полицейските оперативно-издирвателни мероприятия, прилагането и използването на специални разузнавателни средства, организацията на полицейското разследване, дейността на службите на МВР и ДАНС и т.н. Абсолютно неоправдано е парламентът да иска разрешение от орган на друга власт, какъвто е прокурорът, за разкриване на следствената тайна, когато информацията му е необходима за осъществяване на собствените му конституционни правомощия - например при искане на главния прокурор за снемане на имунитета на народен представител се налага достъп до информация, която не е представена с искането.

Особено наложителен е парламентарният контрол и наблюдението на процедурите по разрешаване, прилагане и използване на специални разузнавателни средства. След влизането в сила на настоящото конституционно решение с голяма острота ще се постави въпросът дали информационният поток към постоянната подкомисия по чл. 24а ПОДНС няма да секне под предлог, че не е дадено прокурорско разрешение за предоставяне на необходимите сведения и документи, съставляващи следствена тайна. Така ще се отвори вратата за полицейски произвол, а българската държава отново няма да може да отговори на изискванията за независим външен контрол върху тайното наблюдение, извършвано от органите на МВР (вж. констатациите по т. 87 - 89 от Решение от 28.06.2007 г. на Европейския съд по правата на човека по делото Екимджиев срещу България). На практика излиза, че европейските институции са склонни да приемат, че неограниченият от предварителни разрешения парламентарен контрол върху досъдебното разследване, при това реализиран с участието на представители на опозицията, е съвместим с принципите на демокрацията, докато българският Конституционен съд с не много ясни съображения е склонен да го възприема като противоречащ на принципите на разделение на властите и независимостта на съдебната власт, които също на конституционно ниво са приети от всички държави, членуващи в Съвета на Европа.

При всяко положение от решението на Конституционния съд ще последва ограничаване на събирането на информация, необходима за оптимизиране на законодателната дейност на парламента в областта на наказателното правосъдие от гледна точка на целесъобразност и ефективност.

Наистина решенията на законодателната власт, с които функции на органи на съдебната власт се изземват и възлагат на структури на другите власти, са несъвместими с конституционните принципи на разделение на властите и независимостта на съдебната власт (чл. 8 и чл. 117, ал. 2 от Конституцията). По никакъв начин обаче тази иначе вярна позиция не може да бъде отнесена към чл. 100 ПОДНС. Няма основание да се приеме, че оспорената разпоредба в редакцията й до постановяването на настоящото решение създава възможност за противоконституционно принуждаване на магистрати да се явяват пред съответните комисии на Народното събрание, а още по-малко - че дава на комисиите правото да изискват и изземват следствени дела. Тя само осигурява на законодателната власт равен достъп до информацията, представляваща "следствена тайна", когато същата й е необходима за осъществяване на нейните конституционни правомощия. При това обменът на информация с такъв характер под формата на сведения и документи би могъл да се осъществи чрез предоставяне на копия от оригиналните материални носители. По този начин на отделните власти се предоставят еднакви условия да изпълняват общественополезните си задължения.

Според нас, противно на принципите на демократичното управление е достъпът до информация да бъде монополизиран от една-единствена структура, била тя и прокуратурата. За никакво равно третиране на властите не може да става и дума, ако Народното събрание бъде принудено да зависи от преценката на съответния прокурор, за да получи сведения, които са му нужни не за да разследва престъпления или повдига обвинения, а за да изпълни предназначението си да действа в интерес на държавата и обществото при изпълнение на собствените си конституционни правомощия. В тази насока чл. 100 ПОДНС задължително трябва да се свърже с чл. 99, ал. 1 ПОДНС. Споделянето на необходимата информация между структурите на властта в една демократична парламентарна държава, каквато според Конституцията е Република България, е напълно оправдано. От него не следва никакво посегателство върху разделението на властите и тяхната независимост при вземане на решения в рамките на конституционно определените им правомощия. Органите на съдебната власт са длъжни безусловно да предоставят сведенията, с които разполагат, на органите на другите власти, когато тези сведения са необходими на последните за изпълнение на конституционните им задължения, така, както и реципрочно - органите на законодателната и изпълнителната власт са длъжни да предоставят на съдебната власт в лицето на прокуратурата информацията, необходима за осъществяване на конституционно възложените й функции по разследване на престъпления и повдигане на обвинения.

Въпреки че сама по себе си "следствената тайна" не е обект на специална конституционна защита, може да се изтъкне, че ако по реда на чл. 100 ПОДНС в досегашната му редакция народните представители бяха получили сведения и документи с такъв характер, те също биха били обвързани от общото задължение по чл. 198, ал. 1 НПК да не разгласяват съответните материали, предоставени им единствено с оглед на изпълнението на публичните им функции. С уважаването на искането за обявяване на частично несъответствие с Конституцията се стига до абсурдния резултат "следствената тайна" да бъде с по-голяма степен на правна защита от държавната и служебната тайна, а овластените пряко от народа представители да се ползват по силата на несъществуващи, мними конституционни основания с по-ниска степен на доверие от разследващите полицаи и другите служители на изпълнителната власт, защитниците, свидетелите, вещите лица, поемните лица и всички останали, които по естеството на възложените им от закона функции имат пълен или частичен достъп до информацията, съдържаща се в материалите по следствените дела.

В рамките на добрия тон и изискванията за професионална етика имахме намерение да подложим на критика съображенията на мнозинството за обявяване на частична противоконституционност на чл. 100 ПОДНС. Няколко пъти в мотивите е повторено съждението, че въвеждането на безусловно задължение за предоставяне на парламентарните комисии на информация, третирана като следствена тайна, противоречи на чл. 8 и чл. 117, ал. 2 от Конституцията, защото така се изземвали конституционни правомощия на съдебната власт и се поставяла в опасност нейната независимост. Няма обаче база за сериозна правна полемика, защото липсва ясно посочване кое именно конституционно правомощие е отнето от орган на съдебната власт и как, по какъв начин чрез предоставяне на секретна информация се накърнява независимостта му при вземане на решения по вътрешно убеждение. Същевременно установяваме редица неточни констатации, като например, че "работата с факти, които представляват следствена тайна, е в правомощието на съдебната власт", а в тази връзка и необяснимо за нас свързване на нейната независимост с "вътрешното убеждение на разследващите органи", които в по-голямата си част са извън системата й.

В заключение следва да се констатира, че независимостта на съдебната власт се обезпечава не от това, че информацията, с която разполага, е недостъпна за другите власт, а от способността й смело, с достойнство, безпристрастно, при отхвърляне на опитите за външна намеса да взема решения в рамките на възложените й от Конституцията правомощия - съобразно вътрешно убеждение, основано единствено на установените факти и закона. В този аспект чл. 8 и чл. 117, ал. 2 от Конституцията са неотносими към оспорената разпоредба на чл. 100 ПОДНС, сам по себе си приет в изпълнение на чл. 80 от Конституцията. Под предлог за опазване на независимостта на прокуратурата като орган на съдебната власт от конституционна гледна точка е абсолютно неоправдано досъдебното производство да се превърне в недостъпна територия за парламентарен контрол, в т.нар. "черна кутия", каквато то в голяма степен е понастоящем. Така под прикритието на следствената тайна биха се легитимирали нелицеприятни практики в дейността на органите и лицата, които по естеството на своята функция са ангажирани в досъдебното производство, а именно такова ограничение за достъп до информация спрямо парламентарните комисии би било в разрез с чл. 80 от Конституцията.

по конституционно дело № 7 от 2011 г.

на конституционния съдия Цанка Цанкова

Не споделям решението на Конституционния съд по к.д. № 7/2011 г., с което се обявява за противоконституционна разпоредбата на чл. 100 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание (ПОДНС) в частта "следствена".

Делото е образувано по искане на главния прокурор на Република България, който сочи като основание за противоконституционност противоречието на посочената разпоредба на правилника в частта й относно предоставянето на сведения и документи - следствена тайна, с чл. 8 и чл. 117, ал. 2 на Конституцията на Република България.

В своята практика Конституционният съд многократно се е позовавал на чл. 8 на Конституцията и винаги е изхождал от разбирането, че принципът, заложен в него, означава разпределение на функциите на държавните органи и ненамеса на конституционосъобразното им осъществяване от всяка от тях. Чрез тази основополагаща разпоредба се осигурява независимост и балансираност на властите и се гарантира конституционно установеното изискване за правовия характер на държавата. Това се отнася и до съдебната власт, на която единствено е поверено да осъществява правораздаване и поради това е недопустимо вмешателство на другите власти в тази дейност. Това не изключва Народното събрание да осъществява функциите и правомощията, поверени му с чл. 62, ал. 1 на Конституцията. Този принцип означава и пълна дискреция на НС при осъществяване на присъщите му и конституционно закрепени функции. Това се отнася и до границите на дискреционна власт, установени в чл. 80 във връзка с чл. 79, ал. 2 на Конституцията. Що се отнася до "гражданите", колкото и широко да се разбира приложното поле на принципа по смисъла на чл. 8 на Конституцията, то не ги обхваща като субект на държавната власт, освен в разбирането за народовластие, т.е. правовия характер на държавата.

Атакуваната в искането разпоредба на чл. 100 ПОДНС установява задължение за държавните органи, длъжностните лица от държавната и общинската администрация и гражданите да представят сведения и документи независимо от вида информация - държавна, служебна и следствена тайна. Това ясно положение е в съгласие с чл. 62, 79 и 80 на Конституцията. Ограничаването, отнасящо се до сведенията и документите, които са следствена тайна, означава, противно на конституционни разпоредби, ограничаване на правомощията на Народното събрание и подчиняване на законодателната власт на друга власт - нещо недопустимо съгласно чл. 8 на Конституцията. Следва да се има предвид, че чл. 100 ПОДНС изброява трите вида тайни наравно по значение за осъществяване дейността на Народното събрание и няма причина следствената тайна да е в по-различно положение и да се противопоставя на държавната и служебната тайна. При това, без да е изяснено съдържанието на понятието "следствена тайна" (положение, отбелязано в мотивите на решението), с оглед позицията, която заема мнозинството на Конституционния съд. Независимостта на съдебната власт - акцентът, върху който съобразно направеното искане за противоконституционност е изградено решението на Конституционния съд, се гарантира от множество конституционни разпоредби и установени въз основа на тях правила в материалните и процесуалните закони (цялото наказателно законодателство), а задължението по чл. 100 ПОДНС се отнася до "необходимите" сведения и документи, преценката за което се прави от осъществяващото своите функции Народно събрание. Становището на Конституционния съд означава ограничаване на задължението да се предоставят исканите от Народното събрание документи и сведения именно във фазата, когато държавата и в крайна сметка гражданското общество са най-заинтересувани от осъществяването в пълнота и ефективно на всички държавни дейности.

Не приемам, че чл. 100 ПОДНС противоречи и на чл. 117, ал. 2 от Конституцията. Конституционната разпоредба има за адресат самата съдебна власт и основното й задължение. Подчиняването единствено на закона - в това се състои независимостта на съдебната власт от другите власти. Адресати на задължението са съдът, съдебните заседатели, прокурорите и следователите (аргумент изр. 2 на чл. 117, ал. 2 от Конституцията). Що се отнася до следователите, трябва да се имат предвид всички, на които е поверено осъществяването на следствени действия. Упражняването на права и изпълнението на изрично посочени задължения не може да засегне независимостта на съдебната власт, нито изискването на категоричния императив за подчинение само и единствено на закона. Противното означава, че предварително общо и без основание се предпоставя упрек и зависимост на съдебната власт, нещо, което не отговаря на чл. 117, ал. 2 от Конституцията. Ако се изхожда от предпоставката, че и други съображения могат да са в основанията за осъществяване на функциите на съдебната власт, нещо, което е противно на чл. 117, ал. 2 на Конституцията, то се открива възможност за дискредитиране на съдебната власт. От гледна точка на правовия характер на българската държава (чл. 4, ал. 1 на Конституцията) е недопустимо и под претекст за независимост на съдебната власт да се внушава, че изпълнението на конституционно закрепени функции на върховния орган Народното събрание засяга независимостта на съдебната власт. Всъщност осъществява се взаимодействие на властите и се гарантира на трите власти ефективност при осъществяване на дейността им. Не може независимостта на съдебната власт да се абсолютизира до степен на отричане и ограничаване осъществяването на правомощията на Народното събрание.

В глава девета "Парламентарно проучване, анкети и изслушване" е предвидена дейност, която е от изключително значение за държавата, за законодателния процес и за обществото. Ако се изключи суверенната преценка на Народното събрание да извършва анкетна дейност, отнасяща се до разследването, защото е следствена тайна, то не само ще се навлезе и ще се ограничат правомощията на Народното събрание, но тази дейност до голяма степен ще се обезсмисли. Получаването на автентична информация не може да бъде разглеждано като противоконституционно и засягащо независимостта на съдебната власт, защото не е осъществяване на дейност на съдебната власт, а представлява партньорство, работа на властите в синхрон за утвърждаване и гарантиране на правовия характер на държавата. В редица свои решения Конституционният съд подчертава, че разделението на властите не означава, че те не следва да си взаимодействат и да функционират съгласувано. Разделението на властите не трябва да води до изолация, а до сътрудничество и взаимодействие между тях. В Решение № 6/1993 по к.д. № 4 от 1993 г. изрично е посочено, че независимостта на съдебните магистрати (в широк смисъл - съд, прокуратура, следствие) се гарантира от това, че те се подчиняват само на закона при вземане на решения, че свободно могат да изграждат своето вътрешно убеждение. Следва да припомним и Решение № 15/1998 по к.д. № 12 от 1998 г. (ДВ, бр. 68 от 1998 г.), в което се казва: "разпоредбата не нарушава принципите на разделението на властите и независимостта на съдебната власт, защото нито визира съдебни дела, нито указва на съда как да ги реши". Конкретният случай, предмет на произнасяне от Конституционния съд, се отнася до законова разпоредба, но като имаме предвид това, което е отбелязано и в мотивите към Решение № 7/2010 по к.д. № 5 от 2010 г., че Правилникът за организацията и дейността на Народното събрание е особен вид нормативен акт, който се приема въз основа на Конституцията от Народното събрание и че той именно е актът, който урежда организацията и дейността на Народното събрание (чл. 73 от Конституцията) и подлежи на контрол за конституционност от Конституционния съд, съгласно чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията като акт на Народното събрание, разбирането, изразено в посоченото Решение № 15/1998 по к.д. № 12 от 1998 г., е относимо и за разпоредбите на ПОДНС, включително и разпоредбата на чл. 100 на същия. Нещо повече, тъй като правилникът е единственият нормативен акт, предвиден от Конституцията наред с нея да урежда тази страна на дейността на Народното събрание, с още по-голямо основание следва да приемем, че не само не нарушава принципа за разделение на властите, но той го прави работещ и осигурява партньорството на властите при осъществяване на конституционно установени функции. Следствените органи, които Конституцията включва в системата на съдебната власт (чл. 128, изр. 1), са специфични по дейност и са в определена връзка с изпълнителната власт, но изключване предоставянето на сведения и документи поради следствена тайна означава противоконституционно ограничаване прилагането на ПОДНС в една особено невралгична област на обществени отношения. Не трябва да се забравя, че чл. 100 ПОДНС е свързан с правото на защита и гарантиране на законните интереси на гражданите, които може да имат различни проявни форми, включително обяснения, изслушване, предоставяне на документи (чл. 80 във връзка с чл. 56 на Конституцията). А това право и неговото упражняване не само не са в аргумент за уважаване на искането за противоконституционност на чл. 100 ПОДНС, а за точно обратен извод.

Всичко това дава основание да се приеме, че чл. 100 ПОДНС не противоречи на чл. 8 и чл. 117, ал. 2 от Конституцията, както и на която и да е друга конституционна норма. То е в съгласие с разбирането, изразявано от Конституционния съд в решенията му относно разделението на властите и независимостта на съдебната власт.