КОНВЕНЦИЯ № 161 ЗА СЛУЖБИТЕ ПО ТРУДОВА МЕДИЦИНА, 1985 Г., НА МЕЖДУНАРОДНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ НА ТРУДА
(Ратифицирана със закон, приет от 41-ото Народно събрание на 24 ноември 2011 г. - ДВ, бр. 96 от 2011 г. В сила за Република България от 1 март 2013 г.)
Обн. ДВ. бр.41 от 7 Май 2013г.
In order to view this page you need Adobe Flash Player 9 (or higher) equivalent support!
Генералната конференция на Международната организация на труда,
Свикана в Женева от Административния съвет на Международното бюро по труда и след като проведе Седемдесет и първата си сесия на 7 юни 1985 г. и
Като отбелязва, че защитата на работниците от общи и професионални заболявания и травми е една от задачите на Международната организация на труда в съответствие с Устава й,
Като взема предвид съответните международни конвенции и препоръки за труда и по-специално Препоръката за защита на здравето на работниците, 1953 г., Препоръката за службите по трудова медицина, 1959 г., Конвенцията на представителите на работниците, 1971 г., Конвенцията и Препоръката за здраве и безопасност на работното място, 1981 г., които определят принципите на националната политика и действия на национално ниво,
Като реши да приеме определени предложения относно службите по трудова медицина, което е четвъртата точка от дневния ред на сесията, и
Като определи, че тези предложения следва да бъдат под формата на международна Конвенция;
Приема днес, двадесет и шести юни хиляда деветстотин осемдесет и пета година, следната Конвенция, която може да се цитира като Конвенция за службите по трудова медицина, 1985 г.:
Част първа.
ПРИНЦИПИ НА НАЦИОНАЛНАТА ПОЛИТИКА
Член 1
За целите на настоящата Конвенция:
(a) терминът "служби по трудова медицина" означава служби, натоварени предимно с превантивни функции и отговарящи за предоставяне на съвети на работодатели, работници и техни представители във връзка със:
(i) изискванията за основаване и поддържане на здравословни и безопасни условия на труд, които ще подпомогнат оптималното физическо и психическо здраве във връзка с работата;
(ii) адаптирането на работата според способностите на работниците с оглед на физическо и психическо здравословно състояние;
(б) терминът "представители на работниците в предприятието" означава лицата, които са признати за такива съгласно националния закон или практика.
Член 3
1. Всяка държава-членка се задължава да развие прогресивно служби по трудова медицина за всички работници, в това число тези в публичния сектор и членовете на производствени кооперации, във всички сектори на стопанската дейност и всички начинания. Предвиденото трябва да бъде адекватно и да отговаря на конкретните рискове в предприятията.
2. Ако не могат да се създадат незабавно служби по трудова медицина за всички начинания, всяка държава-членка следва да изготви планове за учредяването на такива служби след консултации с най-представителните организации на работодатели и работници, където съществуват.
3. Всяка държава-членка следва да посочи в първия доклад за прилагането на Конвенцията, подаден по член 22 от Устава на Международната организация на труда, плановете, изготвени съгласно алинея 2 от настоящия член, и следва в следващи доклади да посочи напредъка по тяхното приложение.
Член 5
Без да влияе на отговорностите на всеки работодател относно здравето и безопасността на работниците на работното място и с необходимото внимание към необходимостта участниците да участват по въпроси относно здравето и безопасността, службите по трудова медицина следва да изпълняват онези от следните функции, които отговарят на трудовите рискове в предприятието:
(a) определяне и оценка на рисковете от опасности за здравето на работното място;
(б) проучване на факторите в работната среда и работните практики, които влияят на здравето на работниците, в това число санитарни помещения, столова и настаняване, там, където тези условия се предоставят от работодателя;
(в) предоставяне на съвети относно планирането и организацията на работата, в това число организирането на работните места, избора, поддръжката и условията на оборудването и веществата, които се използват в работата;
(г) участие в разработването на програми за подобряване на работните практики, както и тестване и оценка на здравните аспекти на ново оборудване;
(д) предоставяне на съвети относно здравето, безопасността и хигиената и ергономиката и индивидуалното и колективното защитно оборудване;
(е) наблюдение на здравето на работниците във връзка с работата;
(ж) насърчаване адаптирането на работата спрямо работника;
(з) допринасяне към мерките на професионална рехабилитация;
(и) сътрудничество при предоставянето на информация, обучение и образование в областите на безопасност и здраве при работа, хигиена и ергономика;
(й) организиране на първа помощ и лечение по спешност;
(к) участие в анализи на трудови злополуки и професионални заболявания.
Член 6
Учредяването на служби по трудова медицина се урежда:
(a) със закони и разпоредби; или
(б) с колективни споразумения или с други договорености между работодатели и работници; или
(в) по друг начин, одобрен от компетентните власти след консултация с представителни организации на работодатели и работници.
Член 7
1. Службите по трудова медицина могат да се организират като служба за отделно предприятие или като служба за няколко предприятия, както и по-уместно.
2. Съгласно националните условия и практики службите по трудова медицина могат да се организират от:
(a) съответните предприятия или групи от предприятия;
(б) публични власти или официални служби;
(в) осигурителни институции;
(г) други органи, оторизирани от компетентните власти;
(д) комбинация от горепосочените.
Част четвърта.
УСЛОВИЯ НА РАБОТА
Член 9
1. Съгласно националните закони и практики службите по трудова медицина трябва да бъдат мултидисциплинарни. Съставът на персонала следва да се определя от естеството на задълженията, които се изпълняват.
2. Службите по трудова медицина следва да изпълняват функциите си с останалите служби в предприятието.
3. Следва да се прилагат мерки съгласно националните закони и практики, които да гарантират адекватно сътрудничество и координация между службите по трудова медицина, и когато е уместно, други органи, ангажирани в предоставянето на здравни услуги.
Част пета.
ОБЩИ РАЗПОРЕДБИ
Член 18
1. Настоящата Конвенция следва да е задължителна за тези държави - членки на Международната организация на труда, чиито ратификации са регистрирани при Генералния директор.
2. Тя следва да влезе в сила дванадесет месеца след датата, на която ратификациите на две държави-членки са регистрирани при Генералния директор.
3. След това настоящата Конвенция следва да влезе в сила за всяка държава-членка дванадесет месеца след датата, на която е регистрирана ратификацията й.
Член 19
1. Държава-членка, която е ратифицирала тази Конвенция, може да я денонсира след изтичане на десет години от датата, на която Конвенцията за първи път влиза в сила, чрез съобщение до Генералния директор на Международното бюро по труда за регистрация. Такова денонсиране няма да има действие до една година след датата, на която то е регистрирано.
2. Всяка държава-членка, която е ратифицирала тази Конвенция, но не упражни в рамките на годината, следваща изтичането на гореспоменатия десетгодишен период, правото на денонсиране, дадено с този член, ще бъде обвързана за нов период от десет години, а след това може да денонсира тази Конвенция след изтичане на всеки период от десет години при условията, предвидени в този член.
Член 20
1. Генералният директор на Международното бюро по труда следва да информира всички държави - членки на Международната организация по труда, относно регистрацията на всички ратификации и актове на денонсиране, представени му от държавите - членки на Организацията.
2. Когато съобщава на държавите - членки на Организацията, за регистрацията на втората ратификация, която му е представена, Генералният директор следва да насочи вниманието на държавите – членки на Организацията, към датата, от която Конвенцията следва да влезе в сила.
Член 23
1. Ако Конференцията приеме нова Конвенция, която да ревизира настоящата Конвенция изцяло или частично, тогава, освен ако новата Конвенция предвижда друго:
(a) ратифицирането от държава-членка на новата ревизирана Конвенция следва по силата на закона да включва същевременния отказ от настоящата Конвенция, независимо от разпоредбите в член 19 по-горе, ако и когато новата ревизирана Конвенция следва да е влязла в сила;
(б) към датата, на която новата ревизирана Конвенция следва да влезе в сила, настоящата Конвенция следва да не бъде отворена за ратификация от държавите-членки.
2. Настоящата Конвенция следва да остане в сила при всяко положение с настоящата си форма и съдържание за онези държави-членки, които са я ратифицирали, но не са ратифицирали ревизираната Конвенция.
