Конституционният съд в състав: Димитър Токушев - председател, членове: Благовест Пунев, Пламен Киров, Красен Стойчев, Цанка Цанкова, Стефка Стоева, Румен Ненков, Кети Маркова, Георги Ангелов, Борис Велчев, Анастас Анастасов, Гроздан Илиев, при участието на секретар-протоколиста Силвия Василева разгледа в закрито заседание на 11 март 2014 г. конституционно дело № 12 от 2013 г., докладвано от съдията Стефка Стоева.

Производството е по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията на Република България.

Образувано е на 22.05.2013 г. по искане на Общото събрание на съдиите от Търговската колегия на Върховния касационен съд за установяване на противоконституционност на § 14, ал. 1 в частта "и искови производства за попълване масата на несъстоятелността", изцяло на § 14, ал. 2 и на § 15 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Търговския закон (ПЗРЗИДТЗ) (ДВ, бр. 20 от 2013 г.).

Вносителите на искането поддържат, че оспорените разпоредби уреждат действието по време на чл. 645, 646, 647 и 649 от Търговския закон (Т) (обн., ДВ, бр. 48 от 1991 г., последно изм. и доп., бр. 20 от 2013 г.), от които първите три са материалноправни разпоредби и правните им последици недействителност или право на отмяна на сделки и действия настъпват при откриване на производството по несъстоятелност.

Вносителите считат, че оспорените разпоредби противоречат на чл. 19, ал. 2 от Конституцията, защото правната сигурност на третите лица изисква след момента на сключване на сделката предпоставките за недействителност по чл. 645, 646 и 647 ТЗ да не се променят по начин, който разширява приложното им поле. От друга страна, правото на кредиторите на несъстоятелността да искат отмяна на съответните сделки и действия зависи изцяло от производството по несъстоятелност, защото предвидените в чл. 645, 646 и 647 ТЗ правни последици настъпват при откриване на производството, съществуват, доколкото то е висящо, и приключват с решението по чл. 735 ТЗ. С оглед правната сигурност на кредиторите приложното поле на чл. 645, 646 и 647 ТЗ не следва да се променя след откриване на производството по несъстоятелност, тъй като това би засегнало вече възникнали правни последици. Според вносителите поначало няма пречка да се придаде обратна сила на нормативен акт с изрична разпоредба, но то следва да стане при спазване принципа на еднакви правни условия за стопанска дейност по отношение на всички граждани и юридически лица - всички кредитори по открити производства по несъстоятелност да бъдат еднакво засегнати от приложното поле на чл. 645, 646 и 647 ТЗ, и същевременно да не се създава различно третиране на третите лица - страни по съответните сделки. Вносителите твърдят, че оспорените разпоредби въвеждат нееднакво третиране на категориите сделки и създават възможност за различно попълване на масата на несъстоятелността на отделните длъжници. Този начин на третиране според тях се дължи на обстоятелството, че за сделките по чл. 646, ал. 2, т. 2 и 4 ТЗ по висящите производства се прилагат отменените или изменени разпоредби (§ 15 ПЗРЗИДТЗ), а за всички останали действия и сделки по чл. 645, ал. 4, чл. 646, ал. 2 и чл. 647 ТЗ се прилагат новите разпоредби (§ 14, ал. 1 ПЗРЗИДТЗ). Отнесено към една и съща маса на несъстоятелността следва, че тя ще се попълва в едната си част по старите, а в друга - по новите разпоредби. От това следва, че кредиторите на различни длъжници са с променена в различна степен възможност за попълване масата на несъстоятелността в зависимост от това какви действия и сделки са елементи от конкретната маса на несъстоятелността, както и че различно са третирани третите лица - страни по съответните сделки, защото едни категории сделки ще бъдат санирани, а тези по чл. 646, ал. 2, т. 2 и 4 ТЗ ще останат недействителни. Вносителите намират, че различното третиране се дължи на факта, че заварените искови производства по чл. 646, ал. 2, т. 2 и 4 ТЗ продължават съобразно действалите при започването им разпоредби, а останалите производства продължават съобразно новите разпоредби. Като отбелязват изрично, че придаденото от законодателя обратно действие на новите разпоредби по отношение на заварените производства по несъстоятелност не е противоконституционно, вносителите считат, че по отношение прилагането на чл. 645, 646 и 647 ТЗ към заварените производства следва да се възприеме уеднаквен подход. Той може да се постигне с обявяването за противоконституционни на оспорените разпоредби и запазване на обратното действие на новите разпоредби само в § 14, ал. 1 ПЗРЗИДТЗ по отношение заварените производства по несъстоятелност.

Второто твърдение в искането е за противоречие на оспорените разпоредби с чл. 121, ал. 1 и чл. 6 от Конституцията. Вносителите поддържат, че равенството на страните в производството по дела означава най-малкото насрещните страни да разполагат с равен набор средства и възможности за постигане на изгоден резултат от позициите, в които участват в производството. С оспорените разпоредби равновесието е явно нарушено, защото се постига своеобразно фаворизиране на една от страните в производството чрез преформулиране на фактическите състави и сроковете за предявяване на исковете по начин, който прави предявени вече искове по дефиниция недопустими или неоснователни; изключва се възможността част от исковете да приключат на основанията, на които са заведени; отсъства належащ обществен императив, който да налага подобно съществено засягане на една от страните в производството и който да го оправдава, а начинът посяга на класически правноустановени правила в гражданския процес. Фазата по допускане на касационно обжалване е подчинена на определен от закона ред и към момента на влизане в сила на оспорените разпоредби страните са били обвързани само от нормите на действащото материално право и от процесуалните изисквания за допустимост на касационното обжалване. Преценката на Върховния касационен съд за допускане на касационното обжалване е обвързана от правните обосновки на обжалващите, които са мотивирани с вече отменени материалноправни норми, поради което съдът се поставя в ситуация да не може да изпълнява задълженията си съобразно изискването на чл. 121, ал. 1 от Конституцията и в неяснота относно процедирането по вече постановени съдебни актове в някои от хипотезите по висящи дела.

На трето място вносителите излагат аргументи за противоконституционност на оспорените разпоредби поради противоречие с чл. 4 от Конституцията. Твърдят, че са нарушени принципите на правовата държава, тъй като разпоредбите не отговарят на изискването за норми, характерни за подобен вид държава. Правните норми, които преуреждат съществено установени правни процедури и права на участниците в съдебни производства, трябва да отчитат оправдания, преобладаващ обществен интерес, а вмешателството следва да е необходимо като наложено от повелителна социална нужда и да е пропорционално на преследваната законна цел. Според вносителите избирателният, неоправдан социално и небалансиран подход изключва качеството на норми на оспорените разпоредби, съответстващи на принципите на правовата държава.

Противоконституционността на оспорените разпоредби в заключение е очертана в следните насоки: 1. накърняват се придобити права, а е недопустимо с обратно действие на отменени или изменени норми да се отменят придобити материалноправни или процесуалноправни права; 2. създават се два успоредни режима, единият от които облекчава, а другият утежнява положението на всяка от страните по делата в зависимост от процесуалното й качество, с което се създава неравноправно третиране на гражданските и стопанските субекти; 3. обратното действие на оспорените разпоредби несъразмерно засяга вече придобити права, което се отразява и върху правната сигурност и се нарушава изискването законодателството да отговаря на принципа за стабилност и предвидимост; 4. обратното действие и противоречивото регулиране прави невъзможно Върховният касационен съд да изпълни задължението си като касационна инстанция, а съдилищата по същество се оказват силно затруднени в прилагането на закона и с това се препятства осъществяването на обективно и безпротиворечиво правосъдие.

С определение от 11.06.2013 г. Конституционният съд е допуснал искането за разглеждане по същество и е конституирал като заинтересовани страни по делото Народното събрание, Министерския съвет, министъра на правосъдието, министъра на финансите, министъра на икономиката и енергетиката, Висшия адвокатски съвет, Арбитражния съд при Българската стопанска камара, Арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата, Фондация "Асоциация за европейска интеграция и права на човека", Института за модерна политика и Института за пазарна икономика.

Писмени становища по делото са постъпили от министъра на финансите, министъра на икономиката и енергетиката, Висшия адвокатски съвет и Института за пазарна икономика.

Искането се поддържа като основателно от министъра на финансите, който счита, че оспорените разпоредби въвеждат недопустима диференциация между кредиторите на несъстоятелността. Разпоредбата на § 14, ал. 1 ПЗРЗИДТЗ в оспорената й част по негово мнение не е обусловена от обществено приоритетни и значими цели, а санира извършени действия и сделки от длъжника, за които законодателят вече е презюмирал, че увреждат кредиторите на несъстоятелността. С оспорените разпоредби законодателят нарушава правната сигурност и създава неравно третиране на кредиторите, в т.ч. и на държавата като кредитор с публични или частни вземания, защото променя положението им след откриване на производството по несъстоятелността и засяга възникнали вече правни последици. Конкретно сочи, че Националната агенция за приходите като процесуален представител на държавата е предявила над 70 иска с правно основание чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ с цена приблизително 3 112 000 лв., като производствата ще бъдат прекратени или исковете отхвърлени и държавата като кредитор ще бъде увредена. Министърът на финансите не споделя искането в частта за противоречие на оспорените разпоредби с чл. 6 от Конституцията.

Министърът на икономиката и енергетиката също поддържа искането, като по същество споделя и преповтаря доводите му.

Висшият адвокатски съвет намира искането за неоснователно. В становището му се излагат аргументи, че с оспорените разпоредби е направено ясно разграничение между съставите на преферентните искове по отменените разпоредби на Търговския закон (чл. 646, ал. 2, т. 1 и 3, съответно чл. 467, т. 4 - 7 ТЗ) и исковете за отмяна на действия и сделки, пряко увреждащи масата на несъстоятелността (чл. 646, ал. 2, т. 2 и 4 ТЗ). Заварените искови производства по предявени искове по чл. 646, ал. 2, т. 2 и 4 ТЗ касаят сделки, по дефиниция пряко увреждащи масата на несъстоятелността, за които новата уредба не предоставя допълнителни форми на защита на договарялите с длъжника трети лица. Поради това с разпоредбата на § 15 ПЗРЗИДТЗ е уредена изрично хипотезата на т.нар. "преживяване на закона", при която отмененият граждански закон продължава да се прилага и след отмяната му. Направеното разграничение е единствено с оглед вида на сделката и интензитета на засягане масата на несъстоятелността, като поначало сделките на неплатежоспособния длъжник се третират различно в производството по несъстоятелност и могат да бъдат атакувани чрез различни искове.

Не се споделя разбирането на вносителите, че правната сигурност от гледна точка на третите лица изисква предпоставките за недействителност по чл. 645, 646 и 647 ТЗ да не се променят по начин, който разширява приложното поле на съответните разпоредби, защото относителната недействителност не засяга по никакъв начин фактическия състав на самата сделка и по дефиниция настъпва много след сключването й. В случая не се касае за обратно действие на чл. 645, 646 и 647 ТЗ, придадено с § 14, ал. 1 ПЗРЗИДТЗ, а до незабавно действие на новия закон по отношение на заварени правоотношения, което винаги е действие на закона занапред. Разпоредбата на § 14, ал. 1 ПЗРЗИДТЗ в оспорената й част предвижда, че новият закон ще се прилага в бъдеще спрямо заварени правоотношения и спрямо извършени от длъжника действия и сделки в подозрителния период, които могат да бъдат предмет на бъдещи искове за попълване масата на несъстоятелността или са предмет на вече предявени искове. Искането изцяло е обосновано с погрешното разбиране за "обратно действие" на закона. Дори ако то е налице, не е нарушено конституционното изискване на чл. 19, ал. 2, защото законодателят е предвидил новите разпоредби да се прилагат за всички заварени искови производства. Твърди се, че относителната недействителност настъпва като резултат от влязло в сила съдебно решение и преди това кредиторите не са придобили никакви права, за да се мисли, че се засягат възникнали за тях правни последици и тяхната сигурност. Законодателят не е предвидил новите разпоредби на чл. 645 - 647 ТЗ да се прилагат само за определен кръг кредитори, за да е налице различното им третиране. Приложното поле на разпоредбите на чл. 645, 646 и 647 ТЗ не се разширява, поради което предвиденото незабавно действие за заварените искови производства не засяга правата на третите лица. Не се споделя виждането на вносителите, че относително недействителните сделки по чл. 645 - 647 ТЗ са разновидност на нищожните сделки, защото относителната недействителност представлява възникваща в резултат на уважен иск по чл. 646 - 647 ТЗ непротивопоставимост на кредиторите на несъстоятелността на последиците от извършени в миналото действия и сделки на длъжника. Разпоредбата на § 14, ал. 1 ПЗРЗИДТЗ означава, че новият закон се прилага само за сделки и действия на неплатежоспособния длъжник, които към момента на влизане в сила на закона не са обявени с влязло в сила решение за недействителни спрямо кредиторите на несъстоятелността и по дефиниция са действителни. С влизането на закона в сила се прави преоценка от законодателя на действията и сделките на длъжника, които могат да бъдат предмет на нови искове или са предмет на вече предявени искове, като и в двата случая преоценката на правните последици е занапред. Относителната недействителност не настъпва по право и още по-малко с откриване на производството по несъстоятелност, а настъпва едва след влизане в сила на решението за уважаване на иска. Именно с въведеното незабавно действие на новите разпоредби се постига "еднакво третиране" на всички кредитори и всички трети лица по един и същ вид сделки. До неравноправно третиране на кредиторите и третите лица, договаряли с длъжника, би се стигнало, ако новите разпоредби се прилагат само за заварените производства по несъстоятелност, но не и за заварените искови производства, защото би била създадена възможност за нееднакво попълване на масата на несъстоятелността. Твърди се също, че исковете за попълване масата на несъстоятелността са част от производството по несъстоятелност, поради което и без § 14, ал. 1 ПЗРЗИДТЗ новите разпоредби биха били приложими и за заварените искови производства.

Висшият адвокатски съвет счита, че съдилищата са длъжни да тълкуват и приложат закона в точния му смисъл и да осигурят равенство на страните в процеса, а затрудненията им в правоприлагането не могат да обосноват противоконституционност на закона. Освен това разпоредбите на чл. 645 - 647 ТЗ не са процесуалноправни, за да е въобще възможно с тяхното изменение да се промени процесуалното полагане на страните. Законодателят е оправомощен да осигури адекватната промяна на закона с оглед преследваните от него обществено-политически цели, а в случая целта е да се възстанови нарушеният баланс между целите и нуждите на производството по несъстоятелност и правната сигурност на търговския оборот.

Институтът за пазарна икономика също поддържа в становището си, че искането е неоснователно. Счита, че оспорените разпоредби нямат обратна сила, защото не уреждат отношенията между кредитор и длъжник със задна дата, а служат за изпълнение на възникнали вече отношения. Новите разпоредби на чл. 646, ал. 3 и ал. 4, т. 1 и 2 ТЗ определят по-детайлно от предишната редакция случаите, при които определени действия и сделки могат да се считат за недействителни и по този начин законодателят ограничава полето на тълкуване. Останалите доводи са в насока, че новите разпоредби на Търговския закон ограничават т.нар. сива зона и възможностите за използване на процедурите по несъстоятелност за разпореждане с активи; намаляват възможностите за възникване на известните в икономиката феномени на отрицателни външни въздействия и осигуряват по-добрата защита на собствеността.

Конституционният съд, като прецени доводите на вносителите на искането и на заинтересованите страни, прие следното:

І. Търговската несъстоятелност е специално съдебно производство, уредено в част четвърта на Търговския закон, създадена със ЗИДТЗ (обн., ДВ, бр. 63 от 1994 г.), за универсално принудително изпълнение спрямо търговци (по изключение и по отношение на лица, които не са търговци, но са свързани с търговската дейност на други субекти), които са неплатежоспособни или свръхзадължени, във фазата, когато се извършва осребряване на масата на несъстоятелността и удовлетворяване на кредиторите чрез разпределение на получените от осребряването суми. Като производство на универсално принудително изпълнение несъстоятелността е вид изпълнителен процес, при който съдът извършва принудителни действия по събиране на вземанията на всички кредитори на неплатежоспособния длъжник, които вместо да претендират удовлетворяване на вземанията си в отделни производства могат в едно производство при условията на равенство да се удовлетворят пропорционално от цялото имущество на длъжника, включващо всичките парично оценими имуществени права. Посредством несъстоятелността всички кредитори се поставят в еднакви условия в изпълнителния процес, освен ако законът не е предоставил на някои от тях предимство.

Целите на производството по несъстоятелност са очертани в чл. 607 ТЗ и те са: 1. защита на интересите на кредиторите и осигуряване на справедливото им удовлетворяване чрез третирането им по равноправен начин; 2. оздравяване на предприятието на несъстоятелния длъжник чрез оздравителен план; 3. защита на интересите на третите лица, сключвали сделки с длъжника през периода от началната дата на неплатежоспособността до датата на откриване на производството по несъстоятелност (подозрителен период), спрямо които производството оказва въздействие; 4. много важна цел, която изрично не е посочена в закона, но произтича от същността на несъстоятелността, е защита на интересите на гражданите, на които следва да се осигури нормален и спокоен пазар. Въпреки че търговската несъстоятелност не регулира директно финансовия пазар, влиянието й върху действията на участниците в него е силно. Тя подпомага бързия изход на търговци с ликвидни проблеми от икономическата система, третира равноправно кредиторите, намалява загубите на добросъвестните от тях и на третите лица - търговски партньори на неплатежоспособния длъжник.

Интересите на кредитори и длъжници са антагонистични и затова следва да се търси балансът между тях, който в най-голяма степен да охранява интересите на пазара, на кредиторите и на третите добросъвестни лица.

В изпълнение на целта на закона за удовлетворяване на всички кредитори на длъжника по търговски и нетърговски вземания (чл. 616, ал. 1 ТЗ) масата на несъстоятелността трябва максимално да бъде попълнена посредством ревизиране на извършените в определени срокове действия и сделки на длъжника, увреждащи интересите на кредиторите.

Важен способ за попълване масата на несъстоятелността е обявяването по чл. 646, ал. 1 ТЗ за нищожни по отношение на кредиторите на несъстоятелността на определени действия и сделки на длъжника, уредени в трите хипотези на посочената норма. Тази нищожност е особена, защото действията и сделките не се считат за извършени само по отношение на кредиторите на несъстоятелността, правните им последици не се считат настъпили и предметът им се връща обратно в масата на несъстоятелността.

За охраняване интересите на кредиторите на несъстоятелността законът им предоставя и правото да искат отмяна на увреждащите ги относително недействителни действия и сделки. Защитата на кредиторите може да се реализира чрез отменителния иск по чл. 135 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), известен в теорията като Павлов иск, и чрез системата от специални отменителни искове, уредени в чл. 645, 646 и 647 ТЗ. Първата група искове, уредени в досегашните чл. 646, ал. 2, т. 2 и 4 и чл. 647, т. 1 - 3 ТЗ, са отменителните искове за попълване масата на несъстоятелността, чрез които се търси съдебна защита, когато длъжникът преди откриване на производството по несъстоятелност е извършил действия и сделки, с които намалява имуществото си и уврежда всички кредитори. Втората група включва преферентните искове, уредени в досегашните чл. 645, ал. 3 и 4, чл. 646, ал. 2, т. 1 и 3 и чл. 647, т. 4 - 7 ТЗ, които не са свързани пряко с намаляване масата на несъстоятелността, защото противоправните действия и сделки на длъжника се изразяват в преферентния им ефект спрямо положението на определен кредитор в отношенията му с всички останали хирографарни кредитори на несъстоятелността. Те не защитават интересите на кредиторите в отношенията с длъжника, а уреждат отношенията между кредиторите, защото в случая са увредени само някои от тях за сметка на други.

Институтът на несъстоятелността се състои от материалноправни и процесуални разпоредби (в някои държави несъстоятелността е уредена в самостоятелен закон, а в други - материалноправните отношения са уредени от общото гражданско право, а процесуалноправните - от гражданското процесуално право). Разграничението на двата вида разпоредби в случая е от особена важност, тъй като новите процесуални разпоредби се прилагат с влизането им в сила и спрямо заварени правоотношения, докато новите материалноправни разпоредби се прилагат спрямо настъпили при тяхното действие юридически факти. Материалноправни са, както правилно се твърди в искането, разпоредбите на чл. 645, 646 и 647 ТЗ, на които е придадено обратно действие спрямо заварените производства, защото те уреждат отношенията по обявяване на нищожност или отмяна на действия и сделки на длъжника.

ІІ. Мотивите за приемане на ЗИДТЗ, чиито разпоредби се оспорват, са залегнали в три законопроекта, съответно № 254-01-15 от 16.02.2012 г. и № 254-01-91 от 5.09.2012 г., внесени от народни представители, и № 202-01-53 от 12.09.2012 г., внесен от Министерския съвет, и обединени впоследствие в общ законопроект. Като основни цели вносителите са посочили необходимостта от подобряване на производството по несъстоятелност чрез създаване на предвидимост и справедливост и извършване на промени в уредбата на исковете за попълване масата на несъстоятелността поради неоправданото засягане на правата на третите лица, манипулирането на началната дата на несъстоятелността и все по-честите злоупотреби с исковете за попълване масата на несъстоятелността.

Съществените законодателни изменения, относими към настоящия конституционен спор, се изразяват в следното:

1. Извършена е промяна относно началния момент на откриване на производството по несъстоятелност, като подозрителните периоди при исковете за попълване масата на несъстоятелността се изчисляват от датата на подаване до съда на писмена молба от длъжника, синдика или кредитор на длъжника за откриване на производство по несъстоятелност по чл. 625 ТЗ, а не от началната дата на неплатежоспособността или свръхзадължеността, съответно от датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност. Изменението гарантира правната сигурност, но и редуцира броя на исковете.

2. Материалноправната концепция на исковете за попълване масата на несъстоятелността е променена съществено с § 7, 8, 9 и 10 ЗИДТЗ (ДВ, бр. 20 от 2013 г.) в няколко насоки:

- Заменена е съществуващата нищожност по отношение на кредиторите на несъстоятелността на действия и сделки на длъжника по чл. 646, ал. 2 ТЗ с относителна недействителност, с което е приравнена на относителната недействителност по чл. 647 ТЗ. Това изменение има за последица промяна във вида на исковете по чл. 646, ал. 2 ТЗ от установителни на конститутивни. Промяната също свива приложното поле на исковете, защото нищожността настъпва по право, без да е необходимо установяване от съда, а последиците на относителната недействителност настъпват по силата на конститутивното съдебно решение, с което искът е уважен. Същевременно правната защита е много по-засилена.

- Ограничени са видът и предметът на действията и сделките, които могат да бъдат обявени за относително недействителни.

- Намалени са размерите на сроковете, в които може да се претендира от съда обявяване на относителна недействителност на действия и сделки на длъжника.

- Запазени са, макар и със съществени изменения, разпоредбите на чл. 646, ал. 2, т. 1 и 3 ТЗ, изразяващи се във въвеждане на общи и специални критерии за противоправност и в промяна на сроковете.

- Отменени са фактическите състави на чл. 646, ал. 2, т. 2 и 4 ТЗ, с което е отстранено вътрешното противоречие между чл. 646, ал. 2 и чл. 647 ТЗ. Едновременно с това ясно са отделени преферентните искове по изменените разпоредби на чл. 646, ал. 2, т. 1 и 3, съответно чл. 647, т. 4 - 7 ТЗ и исковете по чл. 646, ал. 2, т. 2 и 4 ТЗ за отмяна на действия и сделки, които пряко увреждат масата на несъстоятелността.

- Изключено е с новата алинея 5 на чл. 646 ТЗ прилагането на чл. 646, ал. 2, т. 1 и 3 ТЗ относно определени нормални действия и сделки, ако изпълнението е в кръга на обичайната дейност на длъжника и ако нямат преферентен ефект, с което приложното поле на исковете за попълване масата на несъстоятелността също се свива.

- Засилена е защитата на правата на трети добросъвестни лица, придобити възмездно преди вписване на исковата молба (чл. 647, ал. 7 и чл. 649, ал. 3 ТЗ), тъй като относителната недействителност на действия и сделки не може да им бъде противопоставена и също се стеснява приложното поле на исковете.

- С изменението на чл. 649, ал. 1 ТЗ синдикът, а при бездействието му и всеки кредитор на несъстоятелността могат вече да предявяват всички отменителни искове по чл. 645, 646 и 647 ТЗ.

- Уеднаквени са с изменението на чл. 649, ал. 1 ТЗ условията и сроковете за предявяване на всички искове за попълване масата на несъстоятелността.

- Уредена е възможността в чл. 649, ал. 2 ТЗ в случаите по ал. 1 синдикът, съответно кредиторът, да предявява и обусловените от посочените искове осъдителни искове, с което се засилва и облекчава защитата на кредиторите на несъстоятелността.

- Включена е в изменената редакция на чл. 647, ал. 1, т. 4 и 5 ТЗ и хипотезата на лично обезпечение за чужди задължения.

Изброените законодателни изменения са съдържателни и в своята съвкупност целят усъвършенстване на правната рамка на производството, неговото ускоряване, премахване на злоупотребите със сроковете по отменения режим, защита правата на третите добросъвестни лица и въвеждане на по-стройна уредба.

ІІІ. Оспорените разпоредби уреждат темпоралното действие на чл. 645, 646, 647 и 649 ТЗ в редакцията им съобразно ЗИДТЗ (ДВ, бр. 20 от 2013 г.) по следния начин:

"§ 14. (1) Параграф 7, § 8 относно ал. 2 и ал. 5 - 7, § 9 и 10 се прилагат за заварените от този закон производства по несъстоятелност и искови производства за попълване масата на несъстоятелността. (Разпоредбата се оспорва от вносителите на искането само в частта "и искови производства за попълване масата на несъстоятелността".)

(2) В едномесечен срок от влизането в сила на този закон предявените искове по досегашните разпоредби на чл. 645, ал. 4, чл. 646, ал. 2, т. 1 и 3, чл. 647 и 649, по които производствата са висящи, могат да бъдат оттеглени без съгласието на ответниците, независимо от фазата, в която се намира производството.

§ 15. Предявените до влизането в сила на този закон искове по чл. 646, ал. 2, т. 2 и 4 се решават по досегашния ред."

Съдът е длъжен да отбележи, че запазването отчасти на досегашния ред и придаването на незабавно действие на разпоредби от новия закон в производството по несъстоятелност не е новост в законодателството и подобен подход е използван в § 8, ал. 1 и 2 ПЗРЗИДТЗ (ДВ, бр. 63 от 1994 г.); § 101, ал. 1 ПЗРЗИДТЗ (ДВ, бр. 58 от 2003 г.); § 165, ал. 1 ПЗРЗИДТЗ (ДВ, бр. 38 от 2006 г.) и § 22 ПЗРЗИДТЗ (ДВ, бр. 101 от 2010 г.).

В искането не са изложени конкретни доводи защо според вносителите § 14, ал. 2 и § 15 ПЗРЗИДТЗ са противоконституционни. Първата от тях допуска възможността за оттегляне на исковете по висящи производства в едномесечен срок от влизане в сила на този закон, който срок е изтекъл на 4.04.2013 г., тоест преди постъпване на искането в Конституционния съд - 22.05.2013 г. Оттеглянето на искове е допуснато, независимо от фазата на производството и от съгласието на ответника, поради което съставлява изключение от общия ред по чл. 621а, ал. 3, т. 3 ТЗ и чл. 232 ГПК. Разпоредбата е процесуалноправна и принципът е, че се прилага с влизането й в сила и по отношение заварените правоотношения, поради което тя не е противоконституционна на твърдяното основание за обратно действие. Съдът е на мнение, че процесуална разпоредба, с която се предоставя правна възможност, и то при по-облекчен режим, не е противоконституционна, още повече че използването на тази възможност зависи единствено от субективната преценка на ищците.

Съдът намира, че и разпоредбата на § 15 ПЗРЗИДТЗ не противоречи на Конституцията, защото тя запазва досегашния ред за довършване на определени заварени производства. Законодателното разрешение не е произволно, както се твърди в искането, а е оправдано, тъй като е съобразено с характера на действията и сделките и с отмяната на разпоредбите на чл. 646, ал. 2, т. 2 и 4 ТЗ.

Вносителите на искането излагат доводи само относно оспорването на § 14, ал. 1 ПЗРЗИДТЗ в частта "и искови производства за попълване масата на несъстоятелността". Същевременно те изрично посочват, че не оспорват разпоредбата в частта относно прилагане на новия закон към заварените от него производства по несъстоятелност, защото не я намират за противоконституционна. Искането в голяма степен се основава на твърдението за създаването на двойствен режим с оспорените разпоредби поради прилагането по заварените производства на новия закон и прилагането на досегашния ред само към исковете по чл. 646, ал. 2, т. 2 и 4 ТЗ. Конституционният съд счита, че законови разпоредби са противоконституционни, ако не съответстват на конкретни норми и на принципи на Основния закон или са взаимноизключващи се. Съдът нееднократно е имал възможност да се произнесе, че противоречието между нормите на закона нарушава принципа на чл. 4, ал. 1 от Конституцията и че съдържащите се в нормативните актове разпоредби трябва да са ясни, точни и непротиворечиви, за да са годни да регулират основните обществени отношения (вж. Решение № 9 от 1994 г. по к.д. № 11 от 1994 г.; Решение № 5 от 2002 г. по к.д. № 5 от 2002 г.; Решение № 8 от 2012 г. по к.д. № 16 от 2011 г.). В случая оспорените разпоредби са ясни, точни и не съдържат твърдяното противоречие, за да се обоснове противоконституционност на това основание. Въведеното едновременно прилагане на новия и досегашния ред по отношение различните действия и сделки на длъжника е продиктувано от същността на законодателните изменения и е често използвана законодателна практика. След като се твърди, че две разпоредби са противоконституционни поради създаването на различен правен режим на заварените правоотношения със запазване на отменения и прилагане на новия закон, няма основание да се претендира установяване на противоконституционност и на двете, защото поне едната в случая трябва да е съобразена с Конституцията.

Съдът намира за необходимо да отбележи за пълнота, че § 14, ал. 1 ПЗРЗИДТЗ не засяга всички искове за попълване масата на несъстоятелността поради следното: 1. не са променени основанията за недействителност по отношение на кредиторите на несъстоятелността на прихващането по чл. 645, ал. 3 ТЗ и на действията и сделките по чл. 646, ал. 1 ТЗ, защото за тях се запазва завареният режим; 2. разпоредбата на § 10 ЗИДТЗ, с която е изменена разпоредбата на чл. 649 ТЗ, поначало не може изцяло да има обратно действие по отношение заварени съдебни производства, защото ал. 1 на чл. 649 ТЗ едва след изменението създава възможност в бъдеще всеки кредитор на несъстоятелността да предявява искове по целия чл. 645, както и по чл. 646 ТЗ и чл. 135 ЗЗД; 3. разпоредбата на чл. 649, ал. 2 също в бъдеще създава възможност синдикът и кредиторът да предявяват и осъдителни искове. Не са внесени промени и в изискванията за действителност на действията и сделките на длъжника - те се считат действителни и без пороци спрямо всички с изключение на кредиторите на несъстоятелността, като в резултат на това не се засягат и правата на третите лица, за които сделките продължават да са действителни.

ІV. Правова държава означава упражняване на държавната власт на основата на Конституцията и в рамките на законите. Конституционният съд многократно се е произнасял за същността на понятието за правова държава (вж. Решение № 1 от 2005 г. по к.д. № 8 от 2004 г.; Решение № 7 от 2005 г. по к.д. № 1 от 2005 г.), като е приел, че в "материален смисъл" правовата държава е държава на справедливостта, а във "формален смисъл" тя е държава на правната сигурност, където съдържанието на правния ред е ясно и недвусмислено определено. Законосъобразността на държавните дейности е изискване за тяхната предвидимост, на което правната сигурност е последица. Правната сигурност и стабилност са характеристики на правовата държава, която изисква трайно и последователно като концепция законодателно регулиране на обществените отношения (Решение № 3 от 2008 г. по к.д. № 3 от 2008 г.).

Доводите в искането, че оспорените норми имат избирателен, социално неоправдан и небалансиран подход, няма да бъдат разгледани от Конституционния съд, защото Народното събрание е единственият орган, който преценява по целесъобразност при промяна на обстоятелствата налице ли е социална нужда, която налага приемане на нов или промяна на съществуващ закон.

Производни от принципа на правовата държава са принципът на правната сигурност, предвидимост и стабилност, принципът за забрана на същинското обратно действие на правните норми и принципът за закрила на законно придобити права, с които вносителите обосновават искането.

Поначало законът действа занапред и се прилага само по отношение на факти и обстоятелства, които възникват след влизането му в сила. Всеки нов граждански закон заварва и възникнали при действието на отменения закон юридически факти, които не са погасени, и в тези случаи се поставя въпросът за т. нар. обратно действие на новия граждански закон. Законодателят е овластен да определи свободно въпроса за границите на действие на законите във времето и по отношение на правоотношенията, които са възникнали при действието на отменения закон, но ще бъдат решени при действието на новия закон. Когато на новия закон се придава действие спрямо възникнали и съществуващи правоотношения, които са "заварени", е налице несъщинско обратно действие или незабавно действие на новия закон. За да действа новият граждански закон спрямо възникналите преди влизането му в сила правоотношения, е необходимо законодателят изрично да им придаде обратна сила. При процесуалноправните разпоредби такова действие винаги е налице, защото то се отнася до висящи производства, при които юридическите факти са възникнали в миналото, но не са настъпили правните им последици. Несъмнено новият граждански закон с придаването му на незабавно действие спрямо заварените производства може да преуреди по нов начин породените преди влизането му в сила юридически факти и правоотношения, като ги измени в бъдеще съобразно неговите разпоредби, но това винаги е обусловено от съображения за справедливост и целесъобразност.

Конституцията не съдържа забрана за придаване на обратно действие на новия граждански закон към заварени факти и правоотношения, а само определя момента на влизането му в сила - съгласно чл. 5, ал. 5 от Основния закон нормативните актове влизат в сила три дни след обнародването им, освен когато в тях е определен друг срок. Изрична забрана за обратно действие се съдържа единствено в чл. 5, ал. 3 от Конституцията и тя се отнася само до наказателните закони, които предвиждат нови или по-тежки санкции от отменените, за да не се влошава положението на наказателноотговорните лица. Конституционният съд в практиката си е приел (вж. Решение № 9 от 1996 г. по к.д. № 9 от 1996 г.), че и други законови разпоредби, уреждащи публичноправни отношения, например данъчните, трябва да са неретроактивни. Както се е произнесъл съдът в Решение № 10 от 2011 г. по к.д. № 6 от 2011 г., правилото за неретроактивност на правните норми трябва да се прилага във всички случаи, когато се цели с нови правни норми ограничаване на права или създаване на задължения за минало време, но то не важи за случаите, когато от нормативните актове се придобиват права.

От горното следва, че Конституцията не съдържа забрана за придаване на обратно действие на новите гражданскоправни разпоредби, поради което доводът в искането е неоснователен. Дори да съществуваше такава забрана, съдът преценява, че в случая е налице хипотезата на прилагане на разпоредби от новия граждански закон към заварени правоотношения, което е различно от обратно действие на новия закон.

Законодателят може по изключение да придаде на новия граждански закон обратно действие, като предвиди той да се прилага спрямо правно релевантни юридически факти, които са настъпили преди влизането му в сила и по отношение на които са настъпили окончателните правни последици, но новият закон ги преурежда по начин да настъпят нови правни последици. Същинско обратно действие новият закон има само тогава, когато той засяга придобити вече права или погасени задължения. Конституционният съд се е произнесъл, че когато новият закон преурежда вече настъпили правни последици от юридическите факти, е налице хипотезата на обратно действие на закона (вж. Решение № 10 от 2013 г. по к.д. № 8 от 2013 г.).

Евентуалното запазване в случая на действието на отменените разпоредби към заварените производства няма да съответства на справедливостта. След измененията със ЗИДТЗ (ДВ, бр. 20 от 2013 г.) като цяло режимът на третиране на различните действия и сделки е по-благоприятен в сравнение с режима по отменените разпоредби. Вносителите също признават в искането, че измененията ограничават приложното поле на чл. 645, 646 и 647 ТЗ. Това е така, защото в някои от фактическите състави нищожността е заменена с относителна недействителност, редуцирани са подозрителните периоди, относителната недействителност е непротивопоставима на правата на третите добросъвестни лица, придобити възмездно преди вписване на исковата молба, незасегнати остават някои действия и сделки от кръга на обичайната дейност на длъжника. Измененията са насочени към редуциране на броя на исковете за попълване масата на несъстоятелността, но са продиктувани от изискванията на правната сигурност, която е сред основните компоненти на правовата държава. Придаването на незабавно действие на новия закон в случая е оправдано и защото ускоряването на производствата, свързани с несъстоятелността, е отнесено и към висящите производства. Така ще се избегне възможността еднакви производства да се разглеждат при прилагането на различни законови разпоредби през продължителен период от време.

Не е нарушен и принципът за запазване на законно придобити права, както се поддържа в искането. Безспорно законодателят преценява начина на уреждане на преходните правни отношения, но той следва да го съобрази с принципа на правната сигурност, изискващ стабилност на правните сделки и предвидимост на правните последици от различните юридически факти. Принципът изисква още при сключване на сделките да са известни на страните предпоставките за обявяването им за нищожни или за относително недействителни.

Съдът не споделя изразеното в искането разбиране, че оспорените разпоредби отнемат придобити права.

На първо място те не засягат придобити права на кредиторите на несъстоятелността. Трябва да се подчертае, че кредиторите на несъстоятелността на един длъжник нямат различни права да предявят установителен или конститутивен иск, в който смисъл е и практиката на Върховния касационен съд. Те нямат лични имуществени права, които могат да защитават с посочените искове. Правният им интерес да предявят отменителните искове се обуславя от попълването масата на несъстоятелността и от хипотетичната възможност за пълно или частично удовлетворяване на вземанията им с оглед императива на чл. 739, ал. 2 ТЗ. Правата на кредиторите на несъстоятелността са вторични. Действията и сделките на длъжника не ги увреждат пряко, защото те не са страна по тях. Те се ползват от придадената от законодателя нищожност на действията и сделките, без да е необходимо да търсят защита по съдебен път. Поради това уредената в Търговския закон нищожност само по отношение на кредиторите на несъстоятелността е в техен интерес като израз на засилената им защита.

Насреща обаче стоят правата на страните по сделките - длъжници и трети лица, за които действията и сделките са действителни и които също са субект на защита. Новата редакция на Търговския закон след измененията със ЗИДТЗ (ДВ, бр. 20 от 2013 г.) в частта за търговската несъстоятелност не само създава по-благоприятен режим, но е и по-балансирана, защото защитава както правата на кредиторите, така и тези на страните по сделките. Измененията на закона позволяват на кредиторите да удовлетворят вземанията си, но при определени по-тесни предпоставки. Налице е следователно обратно действие на материалноправни разпоредби от новия граждански закон, но то в случая е оправдано, защото е по-справедливо. При смекчаване на изискванията на закона със замяната на нищожността с относителна недействителност очаквано е новите изисквания да се прилагат спрямо всички. Поради това не може да се говори за утежняване положението на кредиторите на несъстоятелността - ищци по заварени от законодателните изменения производства, само защото и за тях ще се прилага задължителният за всички нов закон. Само от факта, че те са предявили исковете по време на действието на отменения граждански закон, не следва, че са придобили лични имуществени права, които заслужават засилена защита и които са отнети с оспорените разпоредби. Определяща е оценката на законодателя за вида недействителност на действията и сделките на длъжника, поради което не може да се търси защита на твърдeни придобити права в отклонение от действащия закон.

Нищожността по Търговския закон поначало е ограничена само по отношение кредиторите на несъстоятелността, което е израз на засилената им защита. Тя се проявява по право, а при спор се реализира чрез установителен иск. Тя не съществува за страните по сделката до влизане в сила на решението на съда за установяването й, за да се счита, че се отнемат придобити права на кредиторите. Непосредственото действие на новия граждански закон в случая означава, че измененията във фактическите състави на недействителността ще се прилагат към всички заварени производства от ЗИДТЗ (ДВ, бр. 20 от 2013 г.), тъй като предпоставките за уважаване на иска трябва да са налице не само при предявяването му, но и при постановяване на решението. Със смекчаването от законодателя на правния режим на някои сделки и действия от нищожност към относителна недействителност те произвеждат желаното от страните правно действие спрямо тях така, както и между третите лица. При нищожността законодателят дава предимство на кредиторите на несъстоятелността, на които сделките са непротивопоставими по силата на закона, а не на третите добросъвестни лица. Обратно, относителната недействителност настъпва като последица от влязлото в сила съдебно решение за уважаване на предявен от синдика или от кредитор на несъстоятелността конститутивен иск.

Неоснователно се твърди в искането, че субективното право на кредиторите на несъстоятелността да поискат отмяна на увреждащи ги действия и сделки на длъжника възниква в резултат от откриване на производството по несъстоятелност и тогава те придобиват права, които впоследствие се засягат от оспорените разпоредби. Правото на кредиторите да предявят искове възниква едва от момента на придобиване качеството на кредитор на несъстоятелността с прието вземане, който момент е постановяването на определение за одобряване списъка на приетите вземания по чл. 692 ТЗ (вж. Решение № 105 от 25.11.2009 г. по т. д. № 90 от 2009 г. на ВКС, ТК, І т. о.). Решението на съда за откриване на производство по несъстоятелност е съществен елемент, но неговите правни последици не включват съществуването на преобразуващото материално право на относителна недействителност. Едва когато това субективно право бъде реализирано в исково производство, приключило с влязло в сила решение с конститутивен ефект, кредиторите ще придобият право на удовлетворяване от масата на несъстоятелността, от която правото е станало част. Дотогава по отношение на кредитора длъжникът се счита за носител на прехвърленото със сделката право. Кредиторите на несъстоятелността, за които е съществувала по отменения закон възможността да упражнят правото си на нищожност чрез отрицателен установителен иск, но не са го сторили до датата на влизане в сила на ЗИДТЗ (ДВ, бр. 20 от 2013 г.), нямат придобити права, които се отнемат с оспорените разпоредби.

Синдиците също не са придобили права, които могат да бъдат засегнати. Законът им придава качеството на процесуални субституенти на интересите на кредиторите на несъстоятелността, които могат да предявяват искове за попълване масата на несъстоятелността едва от момента на встъпването им в длъжност (чл. 656, ал. 1 и 4 ТЗ). С измененията в ЗИДТЗ (ДВ, бр. 20 от 2013 г.) на синдиците не се отнемат права, а им се предоставя възможността да предявявят всички искове по чл. 645, 646 и 647 ТЗ.

Оспорените разпоредби не засягат и придобити права от третите лица - съконтрахенти на длъжника по относително недействителните сделки. По отношение на тях недействителността не поражда правно действие, сделките са действителни и пораждат желаните от страните правни последици.

По тези съображения съдът не установява противоречие с чл. 4 от Основния закон.

V. Съгласно разпоредбата на чл. 6 от Конституцията всички граждани са равни пред закона и не са допустими никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние. Равенството на гражданите пред закона е тяхно основно право, конкретизирано и в други разпоредби на Конституцията, между които са чл. 19, ал. 2 и чл. 121, ал. 1, на които вносителите на искането се позовават.

Принципът на равенството е равенство на гражданите пред закона, както и забрана за дискриминация по посочените в правната норма признаци. Законът може за едно и също право или задължение да предвижда диференциация, но това не означава нарушаване на конституционния принцип за равенство пред закона, ако диференциацията се основава на определен критерий и на него отговарят всички от една група субекти (в този смисъл Решение № 6 от 2010 г. по к.д. № 16 от 2009 г.). Ограничаването на правата или предоставянето на социални привилегии на обособени по други признаци групи граждани може да се извърши само при условия и по ред, определени със закон.

Вносителите на искането са обединили аргументите за противоконституционност по чл. 6 и чл. 121, ал. 1 от Конституцията, без да посочат кой от социалните признаци по чл. 6, ал. 2 е нарушен. Те твърдят и за наличие на "своеобразно фаворизиране на една от страните в производството", но не конкретизират в какво се изразява неравенството и на коя от страните по заварените искови производства са предоставени привилегии със ЗИДТЗ (ДВ, бр. 20 от 2013 г.) и в какво се изразяват привилегиите.

Конституционният съд счита, че оспорените разпоредби не нарушават чл. 6, ал. 2 от Основния закон, защото те нито ограничават права, нито създават привилегии. Прилагането на определени разпоредби от нов граждански закон и към заварените от закона преходни правоотношения не ограничава права на отделни граждани или на група граждани, не предоставя социални привилегии и не може да бъде характеризирано като дискриминация.

VІ. Правото на равенство е отнесено към чл. 19, ал. 2 от Конституцията, съгласно който законодателят следва да създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност. Конституционният съд при разглеждане на посочената конституционна норма е приел, че при упражняването на частната собственост всички правни субекти са равнопоставени (в този смисъл Решение № 19 от 1993 г. по к.д. № 11 от 1993 г., Решение № 15 от 2010 г. по к.д. № 9 от 2010 г.).

Правото на еднакви правни условия за стопанска дейност изисква всички субекти, които осъществяват идентична или сходна дейност в даден отрасъл на икономическата среда, да бъдат поставени при еднакви условия. Равенството пред закона не е еднаквост на всички субекти на едно право или задължение. Съгласно Решение № 5 от 2002 г. по к.д. № 5 от 2002 г. "то има предвид еднакви правни условия за всички стопански и правни субекти, осъществяващи еднакви или сходни дейности в определена сфера, но не непременно еднаквост между всичките многообразни стопански сфери".

Правото на еднакви правни условия за стопанска дейност не е от категорията на абсолютните права. Законодателят може по целесъобразност за едно право или задължение да предвиди диференциация на гражданите и юридическите лица, като диференциацията е по определен критерий, на който отговарят всички от групата. Както вече е имал възможност да се произнесе Конституционният съд в посоченото по-горе решение, съображения за целесъобразност, както и наличието на потребност от постигането на значими за обществото цели допускат различия в законодателните решения, без това да противоречи на конституционния принцип по чл. 19, ал. 2.

В искането не е посочено в резултат на какви законодателни действия е нарушен конституционният принцип по чл. 19, ал. 2, като се твърди, че оспорените разпоредби въвеждат различно третиране на категориите сделки и дават възможност за попълване по различен начин масата на несъстоятелността на отделните длъжници посредством неравностойно третиране на кредиторите и на съконтрахентите им.

Съдът счита, че оспорените разпоредби не противоречат на чл. 19, ал. 2 от Конституцията. Оспорените разпоредби не въвеждат нееднакъв режим на третиране на категориите действия и сделки, защото поначало в материята на несъстоятелността законодателят урежда множество по вид действия и сделки, за които въвежда и различен режим на недействителност - съответно нищожност или относителна недействителност, които имат различни правни последици.

Установеният с изменението на несъстоятелността по-благоприятен режим е приложим посредством оспорената част на разпоредбата на § 14, ал. 1 ПЗР ЗИДТЗ спрямо всички действия и сделки преди и след него. В резултат на това субектите от групата, която включва всички кредитори на несъстоятелността, са еднакво третирани от законодателя. Именно с придаденото незабавно действие на разпоредби от новия закон, които създават по-благоприятен правен режим, към всички действия и сделки, се създават еднакви правни условия за третиране на всички кредитори, защото част от предпоставките за недействителност на действия и сделки по отменения закон са престанали да съществуват. Принципът за еднаквите условия за стопанска дейност би се нарушил в обратната хипотеза, при която спрямо част от кредиторите трябва да се прилага новият закон, а спрямо друга част от кредиторите да се прилагат отменени или изменени разпоредби, които при това предвиждат по-строг режим на недействителността.

Спрямо кредиторите на несъстоятелността спазването на конституционния принцип за еднаквите правни условия за стопанска дейност следва да се прецени не само в хронологичен аспект преди и след приемане на оспорените разпоредби. Преценката за еднаквото третиране на кредиторите следва преди всичко да се извърши спрямо конкретното правоотношение по несъстоятелност и спрямо конкретния длъжник. Съдът намира, че кредиторите на несъстоятелността не са неравно третирани в една и съща правна хипотеза на действия и сделки както спрямо конкретния длъжник, така и спрямо различните длъжници. Еднаквите правни условия за стопанска дейност не са засегнати от придаденото обратно действие на новия граждански закон към заварените производства, защото: 1. кредиторите, които в законоустановения срок не са предявили искове за упражняване на правото на нищожност, са поставени при равни условия, защото правото им е преклудирано; 2. кредиторите, които са предявили установителни искове по чл. 646, ал. 2 ТЗ, също са поставени при равни условия, защото правото им да предявят установителен иск е погасено поради промяна във фактическите състави и липсата на правен интерес, като за в бъдеще всички кредитори могат да упражнят правото само с конститутивен иск; 3. кредиторите, които не са предявили в срок конститутивен иск, за в бъдеще няма да могат да го предявят, защото правото им на иск е погасено.

VІІ. Вносителите на искането твърдят, че изискването на чл. 121, ал. 1 от Конституцията е нарушено в полза на една от страните, доколкото постигането на специфичните за нея задачи и цели в производството се облекчава в сравнение с друга страна, но не посочват коя е тази страна и конкретно в какво се изразява твърдяното в процесуално отношение неравенство. В подкрепа на твърдението си те се позовават на практиката на Конституционния съд, създадена с Решение № 9 от 1995 г. по к.д. № 4 от 1995 г., Решение № 20 от 1995 г. по к.д. № 24 от 1995 г. и Решение № 11 от 1996 г. по к.д. № 10 от 1996 г., в които съдът е приел, че от конституционноправна гледна точка е недопустимо страни в производството да бъдат поставяни в различно положение по отношение на материалноправните основания за разглеждане на иска. Съдът счита, че решенията не са постановени по идентични или сходни казуси, а по случаи на придадена същинска обратна сила, с което се посяга върху придобито право на собственост. Съдържанието на вещните права се урежда от новия закон за в бъдеще, поради което, ако те стесняват или разширяват правомощията на носителите им, действието им е ех nunc, а не от момента на придобиване на правата.

Разпоредбата на чл. 121, ал. 1 от Конституцията вменява задължението за осигуряване на равенство на страните в съдебния процес на съдилищата като орган на съдебната власт, а не на законодателната власт. Съдилищата са задължени да осигуряват равенството и състезателността на участниците в съдебния процес, като прилагат точно процесуалните закони в приетия от законодателя вид.

Разпоредбата на § 14, ал. 1 ПЗР ЗИДТЗ в оспорената част урежда действието към заварени производства на нови или изменени материалноправни разпоредби, поради което тя няма никаква връзка с равенството и състезателността в съдебния процес. Принципът за равенството на страните в съдебния процес не е свързан с предявяването на искове за попълване масата на несъстоятелността и не се влияе от измененията във фактическите състави и срокове за предявяване на тези искове, нито невъзможността част от тях да приключат на предявените основания. Оспорваните изменения влияят съществено на вида на правната защита на кредиторите на несъстоятелността. Най-приспособеното средство за защита срещу нищожността е установителният иск, докато потестативните права, между които е обявяването на относителна недействителност, могат да бъдат защитени само с конститутивен иск. Доколкото при установителния иск правният интерес се изразява в оспорване на претендирано от ищеца право или претендиране на отричано от него право, то такъв интерес липсва в случаите, когато спорното право може да бъде предявено чрез конститутивен иск. Въведената със ЗИДТЗ (ДВ, бр. 20 от 2013 г.) защита, която се постига с конститутивния иск, е много по-пълна от защитата чрез установителния иск, защото промяната в гражданските правоотношения между страните в производството е основана на конститутивното решение.

Промяната в основанията за недействителност и начина на установяването й води до отпадане на правния интерес на ищците - синдици или кредитори на несъстоятелността, да водят установителни искове, но не погасява материалното им обективно право. Окръжните и апелативните съдилища, които разглеждат като първа или въззивна инстанция искове за попълване масата на несъстоятелността, следва да се произнасят за наличието на правен интерес от предявяването им, независимо дали той е преценяван от предходната съдебна инстанция, което следва да се преценява и от Върховния касационен съд в производството по чл. 280 ГПК. В резултат на законодателното изменение съдилищата задължително трябва да се произнесат за наличието на правен интерес за ищците като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждане на исковете за попълване масата на несъстоятелността. Касационното обжалване вече е предназначено преди всичко да защитава принципа на законността, а процесуалните норми за валидност и допустимост на решението са особено съществени, поради което съдът е длъжен да следи служебно за спазването им във всеки стадий от развитие на делото. Основателността на касационната жалба ще се проверява едва след допускане на касационното обжалване. Съдът е длъжен служебно да провери допустимостта на обжалваното решение, независимо от това съдържа ли касационната жалба подобно основание. Върховният касационен съд е длъжен още в производството по допускане на касационното обжалване по чл. 288 ГПК да следи служебно за допустимостта на въззивното решение и да го обезсили, когато установи, че е недопустимо и в случаите, когато то не е обжалвано на това основание.

Доводите на вносителите на искането, свързани с правните затруднения при допускане на касационното производство на постановените решения преди изменененията, извършени със ЗИДТЗ (ДВ, бр. 20 от 2013 г.), не се дължат на противоречие на оспорените разпоредби с Основния закон, а както вече Конституционният съд се е произнесъл в Решение № 4 от 2009 г. по к.д. № 4 от 2009 г. задачата на съда се изчерпва само със съпоставяне на оспорените текстове с относимите към тях конституционни разпоредби.

По изложените съображения Конституционният съд не установява противоконституционност на оспорените разпоредби, поради което и на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията и чл. 22, ал. 1 от Закона за Конституционен съд

РЕШИ:

Отхвърля искането на Общото събрание на съдиите от Търговската колегия на Върховния касационен съд за установяване на противоконституционност на § 14, ал. 1 в частта "и искови производства за попълване масата на несъстоятелността" и изцяло на § 14, ал. 2 и § 15 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Търговския закон (ДВ, бр. 20 от 2013 г.).

Съдиите Цанка Цанкова и Кети Маркова са подписали решението с особено мнение в частта по § 14.

На конституционния съдия Цанка Цанкова

Не споделям решението на Конституционния съд по конституционно дело № 12 от 2013 г. относно § 14, ал. 1 в частта "и искови производства за попълване масата по несъстоятелността" и § 14, ал. 2 ПЗРЗИДТЗ и намирам, че посочените разпоредби са противоконституционни. Решението е в разрез с принципите на Конституцията за осъществяване на стопанския живот и защитата на предоставените конституционни права в сферата на икономическите отношения.

Касае се за предявяване на искове, свързани с производството по несъстоятелност. Основно задължение на синдика е "да издирва и установява имуществото на длъжника - чл. 658, ал. 1, т. 5 ТЗ във връзка с чл. 649 ТЗ. Неговите действия са правомерни и в изпълнение на възложено от закона задължение при посочените от ТЗ условия. Прилагането на новите разпоредби (обект на оспорените от вносителя на искането текстове) по заварените искови производства означава или прекратяване на производството в някои от новоуредените хипотези, или търсене и приспособяване на исковата претенция към променената правна уредба. Във всички случаи това е въвеждане на недопустимост или преоформяне на иска със задна дата, което въвежда несигурност и е в противоречие с принципните положения на Гражданския процесуален кодекс, а тяхната конституционосъобразност е вън от съмнение. Прекратяването на исковото производство в обсъжданите хипотези означава негативни материални последици за масата по несъстоятелността, както и невъзможност да се предяви искът и да започне ново исково производство.

Новите положения в ЗИДТЗ се отнасят до всички искови производства, които съпътстват производството по несъстоятелност, и неслучайно самият закон ги определя като "свързани искове" (аргумент чл. 649 ТЗ). Целта на исковете е връщането на имущество в масата по несъстоятелността. Ще пренормираме ли тези искове (предприетите правни действия) и ще ги превърнем ли в правно безразлични за несъстоятелността, ще игнорираме ли възникналото процесуално право, или не, е въпрос, който логически ни въвежда към въпросите за правовия характер на държавата. Този характер изисква ясен отговор в съответствие с конституционното задължение на държавата да осигури сигурност и справедливост по отношение на признато право (процесуалното право на иск) и на неговата и чрез нея на материалното право съдебна защита при равенство на правните субекти.

Прегледът на промените относно фактическите състави и анализът на хипотезите, обхванати от § 14, ал. 1 ЗИДТЗ в атакуваната част, показват непоследователност и противоречивост, липса на синхронизация, а всичко това засяга икономическите интереси на длъжника и неговите кредитори. Засягат се интересите на бизнеса да развива своята дейност при гарантирани правни условия. Засяга се и държавата като кредитор с публични и частни вземания. Противно е и на изискването синдикът да полага грижи за попълване на масата по несъстоятелността (чл. 660, ал. 2 ГПК), не насърчава грижата и добросъвестността за реализирането на придобитите права - основно положение на конституционния порядък. Руши доверието на субектите в установения от законодателя правен ред и гарантирането на признати субективни права. Качеството, което ищците имат по свързаните искове към момента на предявяването им и по време на производството, трябва да се уважава от закона, защото противното означава отказ от защита на материално право. Ако не се зачита това право, силата на пресъдено нещо при окончателния съдебен акт няма да има отношение към правата на кредитора - ищеца, макар той да е включен в списъка на кредиторите по чл. 693 ТЗ, и кредиторът няма да получи очакваната и дължима му съдебна защита. И това е отнемане окончателно на възможността за защита на правата, въпреки че съдът се е произнесъл по допустимостта на иска и производството се е развивало съобразно правилата на процесуалния закон, включително и при спазване на установените преклузивни срокове. Прекратяването на висящите производства по исковете за попълване масата на несъстоятелността означава, че се засягат тези срокове, макар да са започнали да текат при отменени разпоредби, и е възможно да се окаже, че те вече са изтекли при влизане в сила на ЗИДТЗ непредвидимо за ищците. Защото има и промени на началния момент, от който започва да тече срокът. Игнорира се и основаната на закона добросъвестност и проявена грижа от ищеца за осъществяване на правата му. Той се поставя пред свършен факт, без да може да реагира, за да реализира правото си. Неяснотата и несигурността се открояват допълнително с разпоредбата на § 14, ал. 2 ПЗРЗИДТЗ, която като че ли смекчава негативния резултат, като дава възможност за оттегляне на иска. Всъщност това е илюзорна защита на интереса на ищеца, който в мнозинството случаи е синдикът на търговеца в несъстоятелност. Тъй като той е изправен пред неизвестно до момента на влизане в сила на ЗИДТЗ положение - ако в краткия едномесечен срок не оттегли иска си, да понесе последиците от прекратяването на производството или възможното отхвърляне на иска поради преуреждането на фактическите състави. Следователно това не е същинска, а мнима възможност и дефинитивна форма на принудително мотивиране да се извърши едно правно действие, при което се отнема правото за съответно и очаквано удовлетворяване от масата на несъстоятелността. Поставената алтернатива - оттегляне на иска или прекратяване на делото, има за резултат настъпване на неблагоприятни последици за кредитора, за масата по несъстоятелността и за всички кредитори и не се оправдава в никакъв случай от преследваната от изменението на закона цел, описана в решението на Конституционния съд. Конкретният случай на промяна в законодателството не разкрива такива особености и необходимости, които да му придават изключителност и да изискват възприетото законодателно решение. Няма такава изключителност, която при съвкупното действие на конституционните принципи и при визираните в нормата обстоятелства да налага решение за прекратяването на висящите производства. И това да бъде конституционосъобразно (дори според мотивите към законопроекта, а такива липсват изобщо към процесния параграф).

Особен е предметът на производството по свързаните искове и този предмет са частни права, които се предявяват във връзка с вече открито производство по несъстоятелност. Промените в правното уреждане оказват предопределящо въздействие върху съдържанието на включените в гражданското производство процесуални действия на страните и последиците от тяхното осъществяване - да обслужват материалните права. Прекратяването на производството лишава процесуалните права от тази функция.

Нормите на гражданския процес са императивни и това се отнася и до тези, уреждащи производството по несъстоятелност. С още по-голяма сила това трябва да се отнесе за правата, чието упражняване е и задължение на страните в процеса. Промените в закона на фактическата и правната обстановка по делото засягат винаги материалните права и това законодателят може да извърши за в бъдеще. Придаването на обратно действие на изменителните норми е по изключение и трябва да бъде в рамките на изключителна необходимост, каквато не е мотивирана и не се установява в процесния случай. При несъстоятелността се откроява белегът комплексност на уредбата, и процесуална, и материалноправна. Неслучайно тя е специално уредена в част четвърта на ГПК, а попълването масата на несъстоятелността - в самостоятелна нейна глава четиридесет и първа. Решението на проблемите, към които се стреми изменението на ТЗ, не може да бъде само на базата на изолирано разглеждане на посочените в § 14 ПЗРЗИДТЗ искове. Процесът след предявяване на иска е форма на живот на материалното право, чиято защита се търси. Общата повеля е да се осигури тази функция на процесуалните норми. Затова трябва да се даде конституционноправна защита, за да "не се превърне формата във враг на съдържанието" и тази повеля на гражданското процесуално право трябва да се следва при нормирането на материята по несъстоятелността с още по-голямо основание.

Не споделям мотивите на решението на Конституционния съд (І, т. 4) относно целта на производството по несъстоятелност, които включват очакване да се натовари производството с неприсъща за него социална функция, най-малкото тази функция да е така надценена, че то да се превръща в панацея за ликвидиране на последиците от икономическата и финансовата криза. Това е погрешно разбиране за значението на процесните изменения на ТЗ, засягащи едновременно фактическите състави (материално право) и реда за осъществяването и защитата им (процесуално право). Мотивите на законопроекта, на които се отдава значение в решението на Конституционния съд, дават известна представа за целите, които биха могли да обосноват изменението, посочено в § 14 ПЗРЗИДТЗ за в бъдеще, но те не могат да бъдат относими и достатъчни, когато се засягат материални права и тяхната правна защита по вече започнали и съществуващи производства. Стопанската политика не може да бъде преценявана от гледище на един изолирано взет конституционен принцип, нито може да бъде променена с изменението на правния ред на защита на признати и гарантирани от правото и вече упражнени субективни права. Трябва да се съобразява системата от конституционни гаранции за развитие на стопанска дейност и заложеният в Основния закон принцип на континюитет на правния ред, което означава, че се гарантират придобитите правомерно и в съгласие с действалия закон права. Следва да се има предвид, че елемент на правовата държава е принципът на справедливостта, който може да се извлече от всички конституционни разпоредби, отнасящи се до правата на правните субекти, и който е посочен изрично в преамбюла на Конституцията като обща човешка ценност. Няма нищо по-истинско и по-добро за развитието на икономическите отношения и осигуряване на правна сигурност при осъществяване на стопанската дейност от облечената в юридическа форма справедливост. А тя не присъства в оспореното изменение на § 14, ал. 1 ПЗРЗИДТЗ.

Отделните хипотези и рамката, която очертава законодателят, не е подчинена на критерии, отличаващи се с безпротиворечивост и яснота. В едно особено мнение не би следвало да се извършват съпоставка и анализ на всички хипотези, засегнати от промяната, но за мен общият извод е, че крайният резултат от прилагането на § 14 ПЗРЗИДТЗ в атакуваната част ще бъде прекратяване на висящи производства и отхвърляне на принципно допустими и основателни искове с неблагоприятни последици за длъжника и за кредиторите, и дори за трети лица, въпреки декларираното в решението на Конституционния съд, че със ЗИДТЗ интересите на последните се защитават. Това следва от правните последици, които настъпват при всяко прекратяване на гражданско, включително търговско дело, което прекратяване засяга винаги и ответниците. Обстоятелството, че в § 14, ал. 2 е създадено изключение от правилото за съгласие на ответника, не променя горния извод. Още повече, че в тази алинея се установява едно изключение от императивно закрепената недопустимост за оттегляне или отказ от иск, предявен от синдик или кредитор, т.е. създадено е изключение на изключението, без да са налице изключителни обстоятелства, налагащи това (чл. 621а, ал. 3, т. 3 ТЗ).

Възприето е и се излага едно ограничено разбиране за придобито право, много по-тясно от действителния му смисъл, като не се съобразява правно закрепеният интерес от удовлетворяване на признати субективни права. Всяко субективно право е призната и гарантирана от обективното право възможност за собствено поведение на носителя и за изискване на определено поведение от други правни субекти. Това се отнася до всички права - и материални, и процесуални. Не може да съществува право, което е незащитимо. Отнеме ли се този задължителен елемент, то престава да бъде такова, губи основната характеристика на възможност, призната и гарантирана от закона. Придобито е всяко право, което е осъществено, и е реализирана предвидената в правната норма възможност. От носителя на правото зависи нейната реализация. Придобитото право не може да се отнеме и дисквалифицира. Това е противоконституционно. Прилагането към него на новия закон, установяващ различни условия за предявяване и реализация, не съответства на Конституцията. Това е недопустимо, защото може само да вреди на носителя на правото, който вече го е реализирал. Такава вреда не може да бъде нанесена от закона дори в обществен интерес. Да се допусне изключение означава да се лишат от положителните правни последици субектите, с които се свързва упражняването на правото и за осъществяването на които процесуалното право е създадено. Недопустимо е носителите на субективното право да бъдат поставени в различно положение в зависимост от хода на гражданския процес и тези, по чиито искове все още няма решение по различни причини, да са в неизгодното положение на незащитимост на материалното право.

Мотивите на решението на Конституционния съд не съобразяват комплексния характер на производството и рамките на отклонение от правилата на общия граждански процес, както и традиционното разграничаване на установителните и конститутивните искове. Не се държи сметка за разнообразието на защитната функция на тези искове за субективните материални права.

Поради изложеното и разбирането за безпротиворечивото и едновременно действие на конституционните разпоредби и на основание чл. 4, ал. 1, чл. 19, ал. 2 и чл. 121, ал. 1 от Конституцията Конституционният съд следваше да обяви разпоредбите на § 14, ал. 1 в атакуваната част и ал. 2 ПЗРЗИДТЗ за противоконституционни.

Конституционен съдия:

Цанка Цанкова

Подписах решението с особено мнение в частта, с която се отхвърля искането на Общото събрание на съдиите от Търговската колегия на Върховния касационен съд за установяване на противоконституционност на § 14, ал. 1 в частта "и искови производства за попълване масата на несъстоятелността" и изцяло на § 14, ал. 2 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Търговския закон (ПЗРЗИДТЗ - ДВ, бр. 20 от 2013 г.), тъй като не подкрепям позицията на мнозинството съдии, че в посочените си части искането е неоснователно. Съображенията ми са следните:

Изцяло споделям подробно и аргументирано развитата в решението теоретична интерпретация на релевантните към настоящия конституционен спор материалноправни въпроси на несъстоятелността, регулирана от Търговския закон (ТЗ). Съгласявам се, че право на законодателя е да обективира в правна норма своите виждания за оптималното според него уреждане на съответния вид обществени отношения, като въплъти в нея и разбиранията си за справедливост и защита на обществения интерес. Не отричам и правото му на законодателна целесъобразност, но само и единствено когато тя е в предели, осигуряващи върховенството на Конституцията, при недопускане разпоредба от законов ранг да се оказва в отношение на колизия с конституционни ценности и принципи. Приемам и извода на мнозинството съдии, че § 15 ПЗРЗИДТЗ не противоречи на Конституцията и поначало се оказва излишен в цялостната конструкция на претендираната противоконституционност съобразно предложената от вносителя аргументация. Считам, че от оспорените с искането единствено посочената разпоредба е изцяло в синхрон с принципа на правовата държава, прогласен с преамбюла и чл. 4, ал. 1 от Конституцията, с разпоредбите на чл. 56 и 121 от Основния закон. Формулирайки тази норма, представляваща част от мащабните и съществени промени в материята на несъстоятелността, законодателният орган е отчел спецификата и характера на висящите към момента на влизане в сила на закона производства по искове с правно основание по чл. 646, ал. 2, т. 2 и 4 ТЗ. Съобразил е, че новата материалноправна регламентация не следва да рефлектира върху развитието и приключването на вече образуваните при действието на стария закон съдебни производства. Този подход намирам за единствено правилния, защото в случая става дума за висящи съдебни производства по искове, легитимно предявени на основанията според съществуващия към онзи момент закон.

Законодателят обаче е проявил непоследователност, довела и до противоречие с Конституцията, с възприетите нормативни разрешения по § 14, ал. 1 (в оспорената част - относно исковите производства за попълване масата на несъстоятелността) и ал. 2 ПЗРЗИДТЗ. Поради това и не намирам основание да отнеса правилния по същество извод за липса на противоконституционност по § 15 ПЗРЗИДТЗ и към оспорените части на § 14 от същия закон.

Убедено считам, че уредените по § 14, ал. 1 ПЗРЗИДТЗ искови производства за попълване масата на несъстоятелността също следваше да бъдат приключени по стария ред, по начин, идентичен с разрешението по § 15 ПЗРЗИДТЗ. В случая е излишно детайлно да се навлиза в безсмисления с оглед непосредствения предмет на делото спор, дали е налице класическото обратно действие на закона, или се касае за несъщинско такова с придаването на незабавно действие на неговите разпоредби. Същностният проблем тук е съвършено друг. Оценката за съответствие с Конституцията следваше да бъде концентрирана основно върху правата на страните по вече образуваните съдебни искови производства за попълване масата на несъстоятелността. Следва да се направи ясното разграничение, че в случая не става дума за придобити права, които да бъдат отнети или засегнати от новата материалноправна уредба, каквато е основната концепция, прокарана с различни нюанси и акценти с взетото решение, а за процесуалните права на страните при вече формирано процесуално правоотношение, чрез които те могат да защитят своите субективни права. Безспорно е, че новите текстове на чл. 646, ал. 2 - 7 и чл. 647, ал. 1 ТЗ основно реформират съществуващите до момента основания на исковете за обявяване на недействителност на действия и сделки за попълване масата на несъстоятелността и на отменителните искове. Безпристрастната съпоставка на старите и новите разпоредби показва очевидни и значими различия както в регулацията на чисто материалните основания на предвидените възможни искови претенции, така и в сроковете, в които те могат да бъдат предявени. Затова същественият въпрос, който следва да получи отговор по настоящия конституционен спор, не е дали приетите законодателни промени, разглеждани в своята цялост, се оказват действително справедливи и полезни за обществото, най-малкото защото същностният проблем, поставен от вносителя, по същество е друг. Конституционният съд следваше да отговори ясно, категорично и еднозначно на въпроса дали и доколко предвиденият с § 14, ал. 1 ПЗРЗИДТЗ механизъм за привеждане в действие на новоприетите материалноправни норми, уреждащи системата и основанията на исковете за попълване на масата на несъстоятелността, удовлетворява конституционните изисквания за спазване принципите на правовата държава (чл. 4, ал. 1), гарантиране правото на защита на страните в процеса (чл. 56) и за наличието, респ. липсата на правна възможност, прилагайки оспорения закон, съдилищата да осигурят изискуемото равенство на страните, както и условия за състезателност в съдебния процес (чл. 121, ал. 1). Считам, че приетото от мнозинството съдии решение заобикаля конкретния отговор на така формулирания въпрос, използвайки аргументация, основана на общотеоретични постановки и интерпретация за приноса на новата правна уредба за развитието на законодателството в коментираната област. Макар и изложените съображения да са принципно верни, те нямат пряко и непосредствено значение за решаването на настоящия конституционен казус. Друг е въпросът, че категоричността, с която се приема, че новият режим е по-благоприятен и справедлив, логично противоречи на друг основен извод в същото решение - че интересите на кредиторите и длъжниците са антагонистични, което поначало не подлежи на съмнение. Очевидно е, че при това положение е логически невъзможно новият правен регламент да се оценява общо като по-благоприятен и същевременно това да се отнася за всяка от визираните страни с оглед приетото съотношение между техните интереси.

Не намирам убедителни аргументи да се съглася и с позицията, че приетото преуреждане на материята на исковете е наложително да се прилага веднага спрямо всички, включително и по отношение на висящите съдебни производства. Това е така, защото, след като според оспореното законодателно изменение нищожността например е заменена с относителна недействителност, редуцирани са исковете за попълване на масата на несъстоятелността, съкратени са сроковете, изцяло нерешен остава въпросът по какъв процесуален ред ищците, предявили някой от видовете искове, засегнати от промяната, ще могат да защитят правата си в заварения висящ исков процес. За съжаление се оказва, че техните права се оказват изцяло компроментирани, особено в най-честата възможна хипотеза в практиката - когато делото се намира във въззивната или в касационната инстанция. Ищецът, депозирал редовна и допустима искова молба, приета и разглеждана от компетентния съд, може да измени или основанието, или петитума на иска си, както и да промени вида на търсената защита, като премине от установителен към осъдителен иск и обратно (чл. 214, ал. 1 ГПК). Той обаче е темпорално лимитиран да упражни правото си да измени първоначалния иск в първото по делото заседание, респ. до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, с оглед различните форми на изменението, но не разполага с процесуалната възможност да измени едновременно и основанието, и петитума. Друг механизъм за защита в съдебното производство оспорената разпоредба не осигурява на този ищец предвид необходимостта той радикално и изцяло да преформулира исковата си претенция: от установителен към конститутивен иск; с различен фактически състав на претендираното ново основание; със съвършено различна формулировка на искането му към съда. Да предяви нов иск (включително и след като се възползва от "възможността" по § 14, ал. 2 ПЗРЗИДТЗ) в масовия случай би се оказало невъзможно, тъй като са изтекли сроковете за предявяване на исковете, предвидени с новата уредба.

Накрая, при така очертаната процесуална перспектива неминуемо би се стигнало и до прилагането на разпоредбата на чл. 649, ал. 6 ТЗ, като държавните такси по производството подлежат на събиране от масата на несъстоятелността, която вместо съобразно целите на производството по несъстоятелност да бъде попълнена и съхранена, за да послужи за удовлетворяване на кредиторите, ще се окаже разпиляна, за да обслужи предизвестения изход от обречените с влизането в сила на новия закон съдебни производства.

Казано с други думи, новоприетият режим имплицитно съдържа и резултата от водените дела, заварени от влизането в сила на § 14, ал. 1 ПЗРЗИДТЗ - преобладаващата част от висящите производства да приключат с прекратяване поради недопустимост на исковете, с обезсилване на решенията, с които претенциите са били уважени от предходните инстанции. Това поначало обезсмисля всякакво по-нататъшно водене на делото, поради което не намирам основание да подкрепя и тезата, че оспорената норма създава баланс и осигурява равенство на страните и по заварените искови производства, т.е. не противоречи на принципа на правовата държава по чл. 4, ал. 1 от Конституцията, на чл. 56 и 121 от Конституцията.

Както вече изтъкнах, конституционен проблем не би възникнал, ако новата материалноправна уредба имаше обичайното в нормотворческата практика действие за в бъдеще и не засягаше висящите съдебни производства. Законодателят не е заложил точни критерии за преуреждането, проявявайки непоследователност, включително при решаването на неизбежния за случая проблем за действието на закона по време.

Не може да се твърди, че е изпълнено конституционното изискване за предвидимост и сигурност на правното регулиране, когато ищецът е предявил иск със съответно на действащ материален закон правно основание, съдът е приел, че депозираната искова молба е редовна според всички правила на ГПК, произнесъл се е по същество с уважаване на заявената претенция на една или две инстанции и в един последващ момент в условията на висящност на правния спор с влизането в сила на нов закон дефинитивно се ликвидира (изцяло или отчасти) възможността на тази страна да потърси (и получи) съдебна защита. Макар и да е принципно вярно, че предявяването на някой от исковете, засегнати от новата уредба, само по себе си не означава и придобиване на лични имуществени права с оглед спецификата на потестативните права и безусловната необходимост от влязло в сила съдебно решение с конститутивен ефект, не следва да се пропуска, че страната има заварени процесуални права, възникнали в хода на исковото производство, включително и конституционно закрепеното право на защита.

В този аспект също съзирам непоследователност и противоречие в аргументацията на мнозинството, което, от една страна, съвсем правилно и в синхрон с конституционната практика приема, че принципът на правната сигурност изисква стабилност на правните сделки и предвидимост на правните последици от различните юридически факти, което предполага "още при сключване на сделките да са известни на страните предпоставките за обявяването им за нищожни или за относително недействителни", и от друга - обосновава извод, че обсъжданият принцип не е нарушен в случая. Няма как да бъде споделена подобна двойствена позиция, и то при стриктното позоваване на цитираните мотиви за взетото решение, която може да бъде илюстрирана със следния пример: Ако кредитор на несъстоятелността е предявил иск с правно основание по стария чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ за нищожност на действие или сделка, при действието на § 14, ал. 1 ПЗРЗИДТЗ той ще може да претендира единствено тяхната относителна недействителност според новата редакция на чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ, при съвършено различен фактически състав, предпоставки и ограничения. Така при сключване на съответната сделка, респ. при извършване на действието, предмет на заявената искова претенция, е действал закон, уреждащ предпоставките за тяхното обявяване за нищожни, от който именно ищецът е почерпил основанието да потърси съдебна защита. След като заявеното в исковата молба основание вече не съществува, а законът дефинитивно е изключил всякаква правна възможност за страната да докаже основателността на предявения иск, за да постигне благоприятен за себе си правен резултат по силата на влязло в сила съдебно решение, не може да се приеме, че с новата регулация е осигурена конституционно изискуемата стабилност и предвидимост на правното регулиране.

Оспореният режим на § 14, ал. 1 ПЗРЗИДТЗ създава реалната възможност идентични спорове по искове, предявени дори в рамките на едно и също производство по несъстоятелност, между едни и същи страни, с идентични, но невлезли в сила решения по същество, да имат диаметрално противоположен краен резултат в зависимост от бързината на съдопроизводството по всеки от тях. И в обсъждания контекст е неприемливо да се поддържа, че не се засягат ничии права и не се нарушава Конституцията.

Правната несигурност в случая възниква и при реалното упражняване на правомощията на въззивната и касационната инстанция, които при влезлия в сила закон безалтернативно следва да приложат пряко § 14 ПЗРЗИДТЗ, и то в драстичен разрез с обвързващите ги норми на ГПК относно принципите на съответния вид инстанционен контрол и конкретните основания, регламентирани от процесуалния закон, за отмяна или обезсилване на съдебните актове. Възникващото по този начин противоречие в правната регулация на правомощията на контролиращите съдебни инстанции също самостоятелно противоречи на принципа на правовата държава. Наред с това прилагането на оспорената норма от съдилищата дефинитивно ги лишава от възможността да изпълнят конституционните си задължения по чл. 121, ал. 1 за осигуряване на равенство и условия за състезателност на страните в съдебния процес. В този контекст е безпредметно въобще да се търси каквото и да било проявление на основното право на защита, прогласено с чл. 56 от Конституцията.

Считам, че целите на закона, декларирани в мотивите към внесените законопроекти, не са намерили своето реално проявление в приетата редакция на оспорената разпоредба на § 14, ал. 1 ПЗРЗИДТЗ. Многобройните проблеми на правоприлагането по материята на несъстоятелността, включително сроковете за разглеждане и приключване на делата, както и възможностите за злоупотреба с права не могат да бъдат решавани (друг е въпросът колко успешно) по пътя на дерогиране на конституционни принципи и ценности.

В заключение оспорената норма, разглеждана и като част от цялостния режим на производството по несъстоятелност, в частност на уредените в него искови производства, съдържа съществени и непреодолими противоречия и очевидно не изпълнява конституционните критерии за гарантиране на правопорядъка в държавата, на правната предвидимост и сигурност и за съблюдаване на основни принципи на законодателството. В тази насока Конституционният съд има константна, последователна и непротиворечива практика, която е излишно да бъде преповтаряна (вж. Решение на Конституционния съд № 9 от 1994 г. по к.д. № 11 от 1994 г., Решение № 1 от 1997 г. по к.д. № 27 от 1996 г., Решение № 12 от 1997 г. по к.д. № 6 от 1997 г., Решение № 17 от 1999 г. по к.д. № 14 от 1999 г.,Решение № 5 от 2000 г. по к.д. № 4 от 2000 г., Решение № 7 от 2001 г. по к.д. № 1 от 2001 г., Решение № 1 от 2005 г. по к.д. № 8 от 2004 г., Решение № 1 от 2007 г. по к.д. № 9 от 2006 г., Решение № 10 от 2009 г. по к.д. № 12 от 2009 г. и много други).

Предвид всички изложени дотук съображения считам, че § 14, ал. 1 ПЗРЗИДТЗ е противоконституционен. Същото се отнася и за ал. 2 на същия параграф, доколкото приетото с него разрешение е пряка последица от режима, установен по ал. 1. Положителен ефект би възникнал само по отношение на онези ищци, за които към момента на влизане на закона в сила не са изтекли сроковете да предявят нови искове, съобразени с основанията, въведени с актуалната материалноправна уредба. Ето защо тази разпоредба в действителност също не осигурява приписаната й правна възможност. Последната е само привидна, защото реалната алтернатива на нейното "упражняване" от страната е прекратяване на производството от съда на основание недопустимост на иска при действието на новата уредба. Това налагаше с решението си Конституционният съд да обяви § 14 ПЗРЗИДТЗ за противоконституционен и в двете му алинеи.

Конституционен съдия:

Кети Маркова