Върховният административен съд на Република България - трето отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори април две хиляди и петнадесета година в състав: председател: Ваня Пунева, членове: Искра Александрова и Светлана Борисова, при секретар Соня Методиева и с участието на прокурора Тодор Мерджанов изслуша докладваното от председателя Ваня Пунева по адм.д. № 1265/2014 г.

Производството е по реда на чл. 185 и сл. АПК.

Образувано е по жалби на фондация "Добро сърце", сдружение "Федерация грижа за бездомните кучета", сдружение "Помощ за животните - Дара" и фондация "За правата на животните". Жалбоподателите, представлявани от адв. Г. Иванов, оспорват чл. 101, ал. 1, т. 2 и 8; чл. 101, ал. 3; чл. 105; чл. 105а; чл. 105б; чл. 107, ал. 2; чл. 111; чл. 117, ал. 1; § 52 и § 53 от Наредба № 41 от 10.12.2008 г. за изискванията към обекти, в които се отглеждат, развъждат и/или предлагат домашни любимци с цел търговия, към пансиони и приюти за животни (ред., ДВ, бр. 81 от 2013 г.), издадена от министъра на земеделието и храните (Наредба № 41, наредбата).

Възраженията са свързани с доводи за нищожност и противоречие с актове от по-висок ранг - Европейската конвенция за защита на животните компаньони (Конвенцията, ЕКЗЖК), Закона за защита на животните (ЗЗЖ) и Закона за ветеринарномедицинската дейност (ЗВМД).

В обобщен вид доводите на оспорващите са изградени върху разбирането, че атакуваните разпоредби поставят безстопанствените кучета в по-неблагоприятно положение спрямо стопанисваните кучета, което като резултат води до заплаха за здравето им, респ. условията, при които се настаняват безстопанствените животни (кучетата) в приютите, и е проява на нехуманно и жестоко отношение.

Ответната страна - министърът на земеделието и храните (МЗХ), представляван от юрк. М. Хаджийска, оспорва жалбата. Поддържа, че в никоя своя част Наредба № 41 от 2008 г. не поставя и няма за цел да постави безстопанствените животни в условия, застрашаващи здравето и живота им.

Представителят на Върховната административна прокуратура в хода на делото по същество дава заключение за недопустимост на оспорването, респ. за неоснователност на доводите за нищожност, с оглед съдържащата се в чл. 176, ал. 2 ЗВМД законова делегация спрямо министъра на земеделието и храните. Недопустимостта е мотивирана с липсата на правен интерес от оспорване на Наредба № 41 от 2008 г., доколкото условията за отглеждане на животни компаньони, съобразени с техните физиологични и поведенчески особености, са уредени в Наредба № 39 от 1.12.2008 г. за условията за отглеждане на животни компаньони, съобразени с техните физиологически и поведенчески особености (ДВ, бр. 1 от 2009 г.), издадена на основание чл. 19 ЗЗЖ, а сега обжалваният нормативен акт касае условията за отглеждане на животните - домашни любимци.

Съдът намира за неоснователно така обоснованото от прокурора заключение относно допустимостта на производството.

По въпроса за допустимостта на оспорването съдът се е произнесъл, като с определение от 7.02.2014 г. по настоящото дело и с определение от 18.06.2014 г. по адм.д. № 7832 от 2014 г. на Върховния административен съд, което впоследствие бе присъединено към настоящото дело, е прието за допустимо оспорването, като същото на основание чл. 188 във връзка с чл. 181, ал. 1 АПК е съобщено чрез обявления в "Държавен вестник", бр. 15 и 53 от 2014 г.

Съгласно чл. 1 от Наредба № 39 от 2008 г. за условията за отглеждане на животни компаньони, съобразени с техните физиологически и поведенчески особености, тази наредба урежда реда, начина и условията за отглеждане на животните компаньони, съобразени с техните физиологически и поведенчески особености. Тази наредба е издадена на основание чл. 19 ЗЗЖ. Член 19 ЗЗЖ от своя страна урежда, че министърът на земеделието и храните определя с наредби условията за отглеждане на животните, съобразени с техните физиологически и поведенчески особености. При съобразяване на текстовете на Наредба № 39 от 2008 г. обаче може да се направи еднозначен извод, че целта на нейното издаване и регулираната от нея материя са свързани с отглеждането на животни компаньони в домашни условия и от страна на лица, имащи лично отношение към същите поради нуждата от развлечение или компания.

Наредба № 39 от 2008 г. по никакъв начин не урежда въпроси, свързани с правата и задълженията на лицата във връзка с овладяването на популациите на животните, които по своя род и вид имат потенциални качества да служат като компаньони, но са без стопанин, респ. собственик и дом, и поради това са в състояние на свободно движещи се животни.

Видно от Наредба № 41 от 2008 г., същата урежда обществените отношения по грижа за животните, но същата има за предмет условията за отглеждане на домашни любимци (компаньони) в обекти, различни от домашните условия, респ. обекти, в които животните живеят, пребивават и се отглеждат с цел, различна от задоволяване на личните нуждите на конкретно физическо лице.

При направената към настоящия момент проверка за допустимост на жалбите обаче съдът достигна до извод за липса на правен интерес от оспорването на § 52, ал. 1, т. 2 и ал. 2 и § 53 от ДР на наредбата, въведено с жалбата на сдружение "Федерация грижа за бездомните кучета", сдружение "Помощ за животните - Дара" и фондация "За правата на животните".

Според § 52, ал. 1, т. 2 приютите, регистрирани по реда на ЗВД преди влизането в сила на тази наредба (т.е. преди 17.09.2013 г.), следва да се приведат в съответствие с изискванията на чл. 105а и 105б до 31.12.2014 г.

Според § 52, ал. 2 местата за временно настаняване на кучета съгласно изискванията на отменения чл. 128ж с Решение № 13774 от 2.11.2012 г. на Върховния административен съд следва да се приведат в съответствие с изискванията на тази наредба в срок до 1.03.2014 г.

Съдът намира оспорването за недопустимо, защото тези преходни по своето действие разпоредби уреждат задължения за престиране на резултат в срокове, чието време е изтекло на 31.12.2014 г. по отношение на § 52, ал. 1, т. 2 и на 1.03.2014 г. по отношение на ал. 2. Към настоящия момент не е налице обоснован правен интерес от отмяната на оспорваните текстове, респ. съдебен контрол върху същите, тъй като дори да бъде установена тяхната незаконосъобразност, отмяната им не би довела до промяна в предизвикания от тях в миналото правен резултат.

Оспорването на § 53 от ПЗР на наредбата съдът намира за бланкетно и некореспондиращо с общия смисъл на фактическите и правните основания, съдържащи се в жалбата на сдружение "Федерация грижа за бездомните кучета", сдружение "Помощ за животните - Дара" и фондация "За правата на животните".

Според § 53 издадените до влизането в сила на тази наредба от БАБХ лицензи съгласно чл. 163 ЗВД за транспортните средства по чл. 110, ал. 1 запазват действието си до изтичането на срока, за който са издадени.

При условие че самите жалбоподатели не оспорват чл. 110 от наредбата, уреждащ броя и характеристиките на превозните средства, обслужващи приюта, а и същите не твърдят да са титуляри на издадени лицензи по чл. 163 ЗВМД, съдът намира, че не е налице пряк и непосредствен правен интерес от оспорване на сега коментираната преходна норма.

С оглед изложеното по отношение оспорването на § 52, ал. 1, т. 2 и ал. 2 и § 53 от ДР на наредбата жалбата на сдружение "Федерация грижа за бездомните кучета", сдружение "Помощ за животните - Дара" и фондация "За правата на животните" следва да бъде оставена частично без разглеждане, съответно прекратено производството в тази му част.

Разгледани по същество, жалбите са неоснователни.

По делото няма спор, че наредбата е издадено от МЗХ като компетентен орган, чието правомощие произтича от чл. 176, ал. 2 ЗВМД. Съгласно чл. 176, ал. 1 ЗВМД собствениците на обекти, в които се отглеждат, развъждат и/или предлагат домашни любимци с цел търговия, на пансиони, изолатори и приюти за животни ги регистрират по реда на чл. 137, като към заявлението прилагат и удостоверение за завършен курс по защита и хуманно отношение към животните. Съгласно ал. 2 изискванията към обектите по ал. 1 се уреждат с наредба на министъра на земеделието и храните.

Доколкото препращането на чл. 176, ал. 1 към чл. 137 ЗВМД определя приютите за безстопанствени животни като животновъден обект по смисъла на § 1, т. 36 от ДР на ЗВМД: "Животновъден обект" е всяко място, където временно или постоянно се отглеждат или настаняват животни, с изключение на ветеринарни клиники или амбулатории.", то не може да има съмнение в компетентността на МЗХ да определи условията към приютите за животни.

По отношение спазването на административнопроизводствените правила съдът намира, че при издаването на акта не са допуснати съществени нарушения на същите, довели до ограничаване правото на участие на засегната общност или нарушаване на основните принципи на чл. 26 ЗНА за обоснованост, стабилност, откритост и съгласуваност. Видно от приложената преписка по издаването на акта, проектът на наредбата е преминал през пълноценна междуинституционална съгласувателна процедура и са разгледани и обсъдени постъпилите по проекта предложения и становища от заинтересованите лица (л. 60 - 115).

При издаването на акта са съобразени и мотивите към Решение № 13774 от 2.11.2012 г. по адм.д. № 8254 от 2012 г. на Върховния административен съд, като проектът на наредбата е придружен от доклад, обосноваващ търсената нормативна промяна. В доклада, изготвен от заместник-министъра на земеделието и храните (л. 47 - 48), макар и пестеливо, са посочени причините за промяната на наредбата, а именно въвеждането на по-облекчени изисквания за създаване на приюти за кучета, което да облекчи общините при спазване на програмите за контрол над безстопанствените кучета и при осигуряване на бюджетни средства, без това да води до негативно отражение към хуманното отношение към животните. Мотивирана е и самата промяна чрез преминаване от приюти с изцяло затворени постройки към приюти от "отворен тип" с въвеждането на възможността животните да бъдат настанявани на групи в отделни дворове с къщички за всяко животно, с осигурена сянка и защита от неблагоприятни атмосферни условия.

Съдът констатира, че приложеният към административната преписка проект на наредбата не съответства по структурно съдържание на публикувания и подложен на обсъждане и съгласуване проект. Доколкото обаче очевидно представените становища и мнения по промяна на наредбата смислово касаят приетия проект, както и поради факта, че жалбоподателите не твърдят ограничаване на правото им на участие в производството по приемане на акта, съдът намира, че няма основание да се приеме, че е допуснато съществено нарушение на производствените правила от страна на МЗХ.

По отношение на материалната законосъобразност на оспорваните разпоредби съдът дължи отделни и конкретни мотиви за всеки от оспорваните текстове, както следва:

Разпоредбата на чл. 101, ал. 1, т. 2 от наредбата предвижда, че приютите за животни трябва да разполагат с помещение за извършване на общи манипулации и първа помощ на животните.

Възражението на жалбоподателите е обосновано със съществуващо противоречие на чл. 101, ал. 1, т. 2 с нормата на чл. 25 ЗВМД, според която ветеринарните лекари могат да упражняват ветеринарномедицинска практика във ветеринарномедицинско заведение, ако са вписани в регистъра по чл. 32 и членуват в Българския ветеринарен съюз.

Преди промяната, станала по силата на § 19 НИД на наредбата, текстът на разпоредбата е: "помещение за извършване на ветеринарномедицинска дейност (кастрации на животни, общи манипулации и първа помощ)".

Съдът намира за неоснователни направените възражения. Съгласно чл. 101, ал. 3 от наредбата за осигуряване на здравните грижи за животните приютът трябва да има сключен договор за ветеринарномедицинско обслужване с регистрирано по реда на чл. 30 ЗВМД ветеринарномедицинско заведение (ВМЗ) или да разполага с такова в самия приют.

При наличието на чл. 101, ал. 3 от наредбата съдът намира, че няма основание да се приеме, че чл. 101, ал. 1, т. 2 от наредбата предполага нарочно правило, с което се дерогира изискването на чл. 25, ал. 1 ЗВМД ветеринарните лекари да упражняват ветеринарномедицинска практика във ветеринарномедицински заведения.

Изискването за наличие на помещение за общи манипулации и първа помощ на животните може да се определи като излишно с оглед нормативните изисквания за ВМЗ, съдържащи се в Наредба № 42 от 12.12.2008 г. за изискванията към ветеринарните лечебни заведения и видът и обемът на ветеринарномедицинската дейност, която може да се извършва в тях (ДВ, бр. 1 от 2009 г.) и дейностите, които следва да бъдат обезпечени спрямо безстопанствените животни съгласно чл. 46 и 47 ЗЗЖ, но не и като изискване, противоречащо на нормативен акт от по-висок ранг.

С други думи, при условие че законът предполага неминуемо кастрация (чл. 47 ЗЗЖ) като вид ветеринарномедицинска дейност, а такава дейност може да бъде извършена най-малко в амбулатория (кабинет) от ІІ категория (чл. 6, ал. 4 от Наредба № 42 от 2008 г. във връзка с чл. 40, ал. 4 ЗЗЖ), чиито материални изисквания за дейността (чл. 4, ал. 1, т. 3 от Наредба № 42 от 2008 г.) надвишават значително условието за помещение за извършване на общи манипулации и първа помощ по чл. 101, ал. 1, т. 2 от наредбата, то не може да се приеме, че оспорваната разпоредба създава изискване, поставящо дори под съмнение необходимостта от хуманно отношение към животните в приютите при и по повод извършвани спрямо тях било то и общи манипулации.

Разпоредбата на чл. 101, ал. 2, т. 8 от наредбата предвижда, че приютите за животни трябва да разполагат с отделни помещения или заграждения с къщички за кучета съгласно чл. 105а - 105б за настаняване на здрави животни според вида и изискванията за отглеждането им.

При съобразяване с условността на препращането и съдържанието на чл. 105а и 105б оспорваната разпоредба следва да се разглежда в смисъл, че с нея се въвежда като условие за регистрирането на приютите наличието на заграждения с къщички, които отговарят на изискванията на чл. 105а и 105б.

Съгласно чл. 105а, ал. 1 групи до 8 кастрирани и идентифицирани съгласно чл. 174, ал. 3 ЗВД кучета с приблизително еднакви възраст и големина може да се настаняват в къщички, разположени в заградени дворчета, като за всяко животно се осигурява самостоятелна къщичка и площта на дворчетата трябва да е съобразена с броя на настанените кучета, като всяко куче разполага с обща площ от минимум 6 кв. м (включваща къщичка и дворче).

Съгласно ал. 2, ако настанените кучета по ал. 1 са в групи от повече от 8, но не повече от 20, всяко едно от тях трябва да разполага с минимална площ от:

1. 10 м2 (включваща къщичка и дворче) за животни до 20 кг;

2. 20 м2 (включваща къщичка и дворче) за животни над 20 кг.

Съгласно ал. 3, когато настанените кучета по ал. 1 са в групи от повече от 20, но не повече от 50, квадратурата на куче е равна на броя на кучетата в заграждението.

Съгласно ал. 4 до навършване на 4-месечна възраст кученцата от едно котило може да бъдат настанявани на групи в дворчета с къщички, чиято площ позволява на всяко животно да има постоянен свободен достъп до вода, храна и сянка, и може да се ваксинират с поливалентни ваксини съобразно схемите за ваксинация, посочени в листовката на лицензираните за употреба ваксини.

От своя страна чл. 105б, ал. 1 предвижда, че всяка къщичка по чл. 105а отговаря на следните изисквания:

1. има четири плътни стени с вход на една от тях, покрив и под;

2. стените, подът и покривът са изградени от материали и по начин, предпазващи кучетата от неблагоприятни климатични условия; материалите, от които са изградени, позволяват лесно почистване и дезинфекция;

3. подът е повдигнат/изолиран от земята;

4. има площ, съобразена с големината на кучето, като то да може свободно да влезе, да се изправя, да се обръща и да ляга;

5. разположена е под навес или сянка.

Също така (чл. 105б, ал. 2) дворчетата, в които са разположени къщичките по ал. 1, отговарят на следните изисквания:

1. оградени са с ограда, висока най-малко 2,2 м, непозволяваща излизането на кучетата;

2. повърхността им да е покрита с трева и/или твърда настилка (чакъл, бетон, пясък, плочки и други или комбинация от тях).

Доколкото чл. 101, ал. 1, т. 8, чл. 105а и чл. 105б се оспорват с общи възражения, то и разглеждането им следва да бъде направено с оглед тяхната взаимовръзка.

Жалбоподателите, макар и изразено твърде многословно в жалбите им, твърдят, че тъй като отглеждането на кучета в къщички не позволява "отговорен контрол" спрямо условията на обитаване - температура и шум, то настаняването им в къщички е форма на жестоко отношение и неравностойно третиране спрямо кучетата, отглеждани в помещения в другите видове животновъдни обекти - зоомагазини, развъдници и пансиони.

И в двете жалби като пример за резултат от невъзможността за "отговорен контрол" е посочено замръзването на водата за пиене за продължителен период от време през зимните месеци.

Съдът намира този пример за крайно неудачен спрямо регулираната материя в сега обсъжданите текстове на наредбата. Продължителното във времето лишаване на животните от достъп до вода безспорно е форма на жестоко отношение и е несъвместимо с добрите практики по отглеждане и грижи за животните - чл. 4, т. 2, буква "а" ЕКЗЖК, чл. 7, ал. 2, т. 1 и 3 ЗЗЖ и чл. 150, ал. 1, т. 2, буква "в" ЗВМД. Задоволяването обаче на физиологичните нужди на кучетата от вода е функция не от мястото на настаняване, а от полаганите за тях грижи, независимо от това къде и как се отглеждат. Дали животните ще бъдат лишени от вода поради замръзването й, замърсяването й или поради неосигуряването й въобще, е все резултат от поведението на лицата, полагащи грижи за тях и имащи задължението да полагат "отговорен контрол" към запазване здравето и живота на кучетата.

Що се касае до съществото на спора относно това дали законът допуска отглеждане на безстопанствени кучета в къщички, то съдът намира, че е допустимо.

Нито ЕКЗЖК, нито ЗВМД, нито ЗЗЖ, които са приложимите в случая нормативни актове от по-горна степен спрямо наредбата, въвеждат различни правила по отношение на стопанисваните и безстопанствените (бездомните) кучета. Правилата, отнасящи се до хуманното отношение към животните и добрите практики при отглеждането им, както и забраните за прояви на жестоко отношение към животните са общовалидни за всички животни (кучета) компаньони. Тези правила и забрани следва да се съблюдават без значение от правния статус на животното.

По аргумент от чл. 7 ЗЗЖ, чл. 2, т. 1, буква "а" ЗВМД и чл. 45 ЕКЗЖК може да се направи еднозначен извод, че проявите на нехуманно и жестоко отношение към кучетата като вид животни компаньони са обвързани със самото им съществуване като живи същества, имащи своите физиологични и етологични нужди, а не с оглед наличието на собственически или други права по отношение на тях.

При така изложеното и като съобрази, че съгласно чл. 34, ал. 3 ЗЗЖ на кучета, които се отглеждат на открито, се осигурява подслон или къщичка, които ги защитават от неблагоприятни атмосферни условия.

Както и като се отчете, че съгласно чл. 173, т. 5 ЗВМД собствениците на кучета са длъжни, когато ги отглеждат вързани на открито, да им осигурят подслон и площ за свободно движение.

Също така и като се съобрази, че съгласно чл. 3 и 4 ЕКЗЖК се въвеждат принципи за отглеждане на животните компаньони: "Никой да не причинява ненужна болка, страдание или стрес на животно компаньон", "Всяко лице, което отглежда животно компаньон и което се е съгласило да се грижи за него, да бъде отговорно за неговото здраве и благосъстояние", "Всяко лице, което отглежда животно и се грижи за него, да осигури условия, грижи и внимание, които да вземат предвид етологичните нужди на животното в съответствие с неговия вид и порода. Особено да му предоставя подходяща вода и храна в достатъчно количество, да му осигурява достатъчни възможности за движение, да предприеме всички разумни мерки, за да предотврати неговото бягство".

Както и като се съобрази, че Конвенцията не посочва конкретни материални условия, които следва да бъдат обезпечени спрямо животните и в частност кучетата, а се търси резултат, при който изброените по-горе принципи биха били спазени, съдът достига до заключението, че доколкото по делото не са представени доказателства, че отглеждането на безстопанствени кучета при условията на чл. 105б от наредбата само по себе си застрашава здравето им и/или е против етологията на тези животни и щом законът позволява отглежданите в домашни условия за лично развлечение и компания кучета да ползват къщички или навеси и това се приема за достатъчна защита от неблагоприятните атмосферни условия, то следва, че принципът на видовата равнопоставеност на животните спрямо задължителните минимални характеристики на отговорността на човека би бил сериозно нарушен, ако се приеме, че безстопанствените кучета, пребиваващи в приют, следва да се отглеждат от човека при по-висок материален стандарт спрямо другите кучета.

Съдът не приема доводите на жалбоподателите, че взаимното тълкуване на чл. 1, т. 4, чл. 2, т. 1, буква "а" и чл. 8, т. 3, буква "б" ЕКЗЖК във връзка с т. 14 от ДР на ЗЗЖ води до извод, че отглеждането на безстопанствени кучета в приют може да бъде извършвано само в сграда, позволяваща контрол върху микроклимата.

Тълкуването на закона води до извода, че "сграда" по смисъла на чл. 1, т. 4 ЕКЗЖК е строеж, изграден или пригоден за ползване към конкретно предназначение, чиито характеристики позволяват настаняването и отглеждането на животни компаньони, и същевременно обект, представляващ съвкупност от материални дадености, осигуряващи пълноценното отглеждане на животните.

Смисълът на определението за "убежище за животни" се разкрива най-ясно при неговото приложение в чл. 8, ал. 3, буква "б" от Конвенцията, според който дейността по отглеждане на животни компаньони в големи количества може да се извършва, ако помещенията и оборудването, използвани за тази дейност, са съобразени с изискванията, изложени в чл. 4 (изискванията на чл. 4 бяха изброени по-горе като принципи за хуманно отношение към животните при тяхното отглеждане).

При условие че процесните къщички принадлежат функционално и комуникационно към общо организирана територия ведно с изградените в нея постройки и техническа инфраструктура и като се отчете, че сами по себе си къщичките са вид постройка с конкретни технически параметри и цел - помещаване на животни, то следва да се приеме, че къщичките за кучета са вид помещение (наред с другите такива помещения, изброени в чл. 101, ал. 1 от наредбата) за настаняване на животни по смисъла на чл. 8, ал. 3, буква "б" ЕКЗЖК, които са допустими като част от общо организиран обект, какъвто няма съмнение, че следва да бъде всяко "убежище за животни" по смисъла на чл. 1, т. 4 ЕКЗЖК.

По оспорването на чл. 101, ал. 3 от наредбата:

Жалбоподателите твърдят, че липсата на изискване за наличие на карантинно помещение към всеки приют е в противоречие с чл. 7, ал. 1 и ал. 2, т. 3 ЗЗЖ, тъй като съществува вероятност при транспортирането на животното от карантинното помещение същото да се зарази и така да постави в риск други животни в приюта, в който се настанява. Доколкото риск от ново заразяване съществува без значение от отдалечеността на карантинното помещение, включително такова заразяване може да се случи и при преместване на животни между помещения в един приют, и като се отчете, че този риск съществува въпреки добросъвестно положените от човека усилия да го предотврати, то този риск от настъпването на бъдещо несигурно събитие според съда в настоящия случай не може да бъде аргумент, обосноваващ някаква форма на жестоко отношение към животните.

Член 105 от наредбата е оспорен досежно настаняването на голям брой животни на едно място и произтичащата от това опасност от проява на агресия, както и поради недостатъчността на пространството за движение на животните.

Относно минималните пространства за отглеждане на кучета е приложим чл. 34, ал. 1, т. 1 ЗЗЖ. Законът забранява да се отглеждат кучета в жилища в сграда - етажна собственост, на площ, по-малка от 6 кв. м за породи до 10 кг, по-малка от 8 кв. м за породи до 25 кг и по малка от 10 кв. м за кучета над 25 кг, която площ съгласно ал. 2 се изчислява като обща с хората, живеещи в жилището.

Според чл. 105, ал. 1 от наредбата помещенията за настаняване на кучета за период, по-дълъг от 5 дни, може да се състоят от две отделения: вътрешно и външно (за игра и разходка), като общата квадратура отговаря на изискванията на чл. 34, ал. 1, т. 1 ЗЗЖ.

С оглед препращането към чл. 34, ал. 1, т. 1 ЗЗЖ следва да се приеме, че кучетата според чл. 105, ал. 1 от наредбата следва да се настаняват в помещения съобразно теглото на породата им. При това положение възраженията на жалбоподателите следва да се отхвърлят като неоснователни, тъй като е налице пряко препращане от наредбата към закона.

Според ал. 2 и 3 на чл. 105 външното и вътрешното отделение на помещението трябва да са по-големи (не по-малки) от 1,2/2,4, съответно 1,2/1,8 метра. Възраженията за недостатъчност на външното отделение за задоволяване нуждите от движение на кучета, от една страна, са недоказани, тъй като по делото не са представени доказателства, установяващи конкретни пространствени параметри в тази посока, а от друга - очевидно не държат сметка за връзката между отделните алинеи на чл. 105. По силата на чл. 34, ал. 1, т. 1 ЗЗЖ, към който препраща чл. 105, ал. 1 от наредбата, общата площ на двете отделения, в която може да се движи кучето, е съобразена със закона, като площите както по ал. 2, така и по ал. 3 са само част от общата изискуема се площ.

Според чл. 105, ал. 5 от наредбата, в случай че повече от едно куче бъде настанено в едно помещение, за всяко куче се предвижда обща площ (вътрешно и външно отделение) не по-малко от 6 кв. м, при не повече от 5 кучета в група. Настаняването е съобразено с размера, възрастта, темперамента и теглото на животните.

Съдът намира за вярна констатацията на жалбоподателите, че в текста на разпоредбата не е упоменато, че квадратурата от 6 кв. м се отнася само за кучета с тегло до 10 кг, но счита, че въз основа на нея е направен необоснован извод за противоречие с чл. 34, ал. 1, т. 1 ЗЗЖ.

Изискванията за минимална площ по чл. 34, ал. 1 ЗЗЖ са норматив, който следва да бъде спазван, но като се отчита целта на регулацията, а именно да се уредят условията за отглеждане на кучетата в дом (жилище), а не в приют. Тази регулация почива на идеята за отговорно и продължително във времето отглеждане на дадения домашен компаньон. Следва да се отчете, че сега оспорваната уредба е относима към условията в животновъдните обекти и пряката релация към стандартите за отглеждане на кучета в домашни условия е неуместна, ако не е съпроводена от аргументи, респ. доказателства, пряко обосноваващи извод за жестокост към животните или друга форма на неприемливо спрямо човешкия морал отношение към животните.

Приютите за безстопанствени кучата по смисъла на Наредба № 41 от 2008 г. са обекти, които следва да се отграничат от т.нар. временни приюти по смисъла на чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ, в които кучетата се настаняват, след като са били обработени съгласно чл. 47, ал. 1 ЗЗЖ, и не са се явили лица, които желаят да ги отглеждат като компаньони. Нещо повече, съгласно чл. 47, ал. 5 ЗЗЖ съответните общински съвети, а не министърът на земеделието и храните, са компетентни да уредят условията за отглеждане на кучетата във временните приюти.

Престоят на кучетата в общите приюти за първична обработка на безстопанствените кучета обичайно е ограничен във времето и е пряко свързан с целите на този престой, описани в чл. 46 и 47 ЗЗЖ - идентифициране, регистрация, установяване на собствеността, проверка на здравния статус, лечение, блокиране на раждаемостта и др.

Обичайно ограничен във времето е и престоят на кучетата в пансионите (хотелите) за животни. Според чл. 96, ал. 1 от наредбата, препращащ към таблица 1 на приложение № 3, която не е оспорвана от жалбоподателите, е допустимо кучета да бъдат настанявани в помещения (в случая са наречени "кошари" по смисъла на т. 11 от ДР на ЗЗЖ) с параметри за площ под установените в чл. 34 ЗЗЖ и с намаляваща такава за всяко следващо куче, респ. минимални площи от 1,5 кв. м за дребните породи (до 10 кг), 2,4 кв. м за средните (до 25 кг) и 3,5 кв. м за големите породи (над 25 кг) и съответно 1,0, 1,2 и 1,7 кв. м за всяко следващо куче.

По аналогия с уредбата, отнасяща се до условията за настаняване на кучетата в пансиони (хотели) за кучета, съдът намира, че не е налице противоречие с принципите за хуманно отношение към животните и в частност с чл. 34 ЗЗЖ, когато от две до пет кучета са настанени в едно помещение, при условие че общата площ за всяко куче е минимум 6 кв. м и че е съобразено правилото настаняването да бъде с оглед размера, възрастта, темперамента и теглото на животните. В този смисъл съдът счита, че чл. 105, ал. 5 от наредбата не съдържа правило, водещо като краен резултат до някаква форма на зловредно за бездомните (безстопанствените) кучета отношение.

В жалбите не се съдържат относими към чл. 105, ал. 4 и 6 от наредбата възражения, поради което съдът приема, че същите не се оспорват на собствено основание и не следва да излага мотиви за тяхната материална законосъобразност.

Що се касае до оспорването на чл. 105а, съдът намери, че същото е основателно по отношение на ал. 2 и 3 и неоснователно по отношение на ал. 1 и 4.

Законосъобразността на настаняването на кучета в къщички бе вече разгледана във връзка с оспорването на чл. 105 от наредбата, поради което допълнителни съображения в тази посока са излишни.

Що се касае обаче до възможността за групиране на животните в общи заграждения в групи до 8, до 20 и до 50 кучета, съдът, кредитирайки заключението на приетата по делото ветеринарномедицинска експертиза, намира, че е недопустимо да се настаняват, макар и временно, повече от 10 кучета в едно заграждение.

В заключението на вещото лице, прието на 22.04.2015 г. и неоспорено от страните, ясно е посочено, че "настаняването на кучета в групи от по десет и повече животни създава условия за пораждане на агресия и увреждане на здравословното им състояние".

При това положение съдът намира, че разпоредите на чл. 105, ал. 2 и 3 от наредбата създават правило за поведение на задължените субекти, което по своя краен резултат предполага условия за настаняване на животните, застрашаващи здравето им, поставяйки ги в ситуация, провокираща неизбежна агресия помежду им. Този резултат съдът намира за нарушение на принципите за добрата практика при отглеждането на кучета и поради това противоречащ на чл. 7, ал. 1 във връзка с ал. 2, т. 3 ЗЗЖ.

При така изведеното заключение следва изводът, че чл. 105, ал. 2 и 3 от наредбата уреждат регулация, противоречаща на материалния закон, поради което и подлежат на отмяна.

По отношение оспорването на чл. 107, ал. 2 от наредбата съдът намери, че същата не противоречи с материалния закон.

Според текста на разпоредбата кастрираните безстопанствени кучета се настаняват самостоятелно в отделни клетки или помещения за следоперативен период, определен от ветеринарен лекар, но не по-кратък от 24 часа. Конкретни доводи относно незаконосъобразността на нормата липсват и в двете жалби, а и при извършената служебна проверка върху съответствието с нормите от по-висок ранг съдът не установи порок при така формираното правило на наредбата.

Неоснователно е и възражението против законосъобразността на чл. 111 от наредбата, според който животните се залавят при спазване изискванията на чл. 42 ЗЗЖ с ръце, примки, мрежи и други хуманни методи, а ако това е невъзможно, чрез употреба на упойващи вещества, когато се касае за куче, чиято дозировка се определя от ветеринарен лекар.

Не може да бъде прието възражението, че оспорваната норма противоречи на чл. 151, т. 9 ЗВМД, забраняващ извършването на ветеринарномедицински манипулации и прилагането на ветеринарномедицински продукти (ВМП) от лица без необходимата квалификация. Процесната подзаконова регламентация по никакъв начин не може да бъде възприета като дерогираща правилото на чл. 151, т. 9 ЗВМД и позволяваща безразборното прилагане на упойващи вещества при залавяне на безстопанствените животни.

Съгласно чл. 42, ал. 1 ЗЗЖ залавянето на безстопанствени животни се допуска по начин и при условия, които гарантират здравето им и с минимално страдание, от лица със специфична квалификация, инструктирани от ветеринарен лекар.

Съгласно чл. 42, ал. 3 и 4 ЗЗЖ членовете на екипа за залавяне на безстопанствени животни трябва да са преминали курс за обучение за защита и хуманно отношение към животните, а екипите за залавяне на безстопанствени животни се ръководят и контролират от ветеринарен лекар.

Следователно при така приложимата нормативна уредба не може да се приеме, че разпоредбата на чл. 111 от наредбата е в противоречие с чл. 151, т. 9 ЗВМД или чл. 42 ЗЗЖ, тъй като същата не създава правило, изключващо прилагането на ВМП (упойващи вещества) от лица без необходимата квалификация.

По отношение оспорването на чл. 117, ал. 1 от наредбата съдът намира, че не е доказано противоречието му със закон от по-висока степен.

Разпоредбата предвижда, че кърмещи животни с малки се настаняват задължително самостоятелно в отделни клетки или боксове в помещения, предпазващи ги от неблагоприятни метеорологични условия. При благоприятни метеорологични условия майката и малките могат да бъдат настанени в индивидуално дворче с къщичка, отговарящи на изискванията на чл. 105б.

Доколкото по делото не бяха ангажирани нарочни доказателства, установяващи несъвместимост между живота и здравето на кърмещите животни и техните малки и настаняването им в защитени от неблагоприятни метеорологични условия помещения, включително и къщички, то съдът, ползвайки се и от вече изложеното относно законосъобразността на чл. 101, ал. 2, т. 8 и чл. 105б от наредбата, намира жалбата в тази й част за неоснователна.

По отношение на допустимата за оспорване т. 1 на ал. 1 от § 52 съдът намира, че възраженията и тук са неоснователни. Текстът на нормата предвижда, че приютите, регистрирани по реда на ЗВМД преди влизането в сила на тази наредба, следва да се приведат в съответствие с изискванията на чл. 105 до 31.12.2017 г. Доколкото вече бе установена законосъобразността на чл. 105, не могат да се споделят доводите на жалбоподателите, че § 52, ал. 1, т. 1 от ПЗР на наредбата "узаконява" продължаващото съществуване на обекти за отглеждане на животни, които са в противоречие с основните принципи на ЕКЗЖК, ЗЗЖ

С оглед установената частична основателност на оспорването на Наредба № 41 от 2008 г. съдът намира, че разноските следва да бъдат поети от страните така, както са направени, доколкото защитаваният по делото нематериален интерес не позволява процентно/частично пресмятане на дължимите между страните разноски.

При така изложеното и на основание чл. 186 във връзка с чл. 196 и чл. 159, т. 4 и чл. 193, ал. 1 АПК Върховният административен съд - трето отделение,

РЕШИ:

Отменя чл. 105а, ал. 2 и 3 от Наредба № 41 от 10.12.2008 г. за изискванията към обекти, в които се отглеждат, развъждат и/или предлагат домашни любимци с цел търговия, към пансиони и приюти за животни (ред., ДВ, бр. 81 от 2013 г.).

Отхвърля като неоснователно оспорването на чл. 101, ал. 1, т. 2 и 8 и ал. 3, чл. 105, чл. 105а, ал. 1 и 4, чл. 105б, чл. 107, ал. 2, чл. 111, чл. 117, ал. 1 и § 52, ал. 1, т. 1 от Наредба № 41 от 10.12.2008 г. за изискванията към обекти, в които се отглеждат, развъждат и/или предлагат домашни любимци с цел търговия, към пансиони и приюти за животни (ред., ДВ, бр. 81 от 2013 г.).

Решението в тази му част подлежи на обжалване с касационна жалба, подадена в 14-дневен срок от съобщаването му на страните, пред петчленен състав на Върховния административен съд.

Оставя без разглеждане жалбата на сдружение "Федерация грижа за бездомните кучета", сдружение "Помощ за животните - Дара" и фондация "За правата на животните" против § 52, ал. 1, т. 2 и ал. 2 и § 53 от ПЗР на Наредба № 41 от 10.12.2008 г. за изискванията към обекти, в които се отглеждат, развъждат и/или предлагат домашни любимци с цел търговия, към пансиони и приюти за животни (ред., ДВ, бр. 81 от 17.09.2013 г.) и

Прекратява производството по адм.д. № 1265 от 2014 г. по описа на Върховния административен съд в тази му част.

Решението, имащо характер на определение в тази си част, подлежи на обжалване с частна жалба, подадена в 7-дневен срок от съобщаването му от страните: сдружение "Федерация грижа за бездомните кучета", сдружение "Помощ за животните - Дара" и фондация "За правата на животните", пред петчленен състав на Върховния административен съд.